ИНТЕРВЮ В “РАННО УТРО”
Вестник “Ранно утро”, 23 ноември 1992 г., бр. 222, стр. 6.
“ПЕРИПЕТИИ НА НАДЕЖДАТА”
Съвсем наскоро предстои да излезе от печат книгата “Перипетии на надеждата”. По този повод разговаряме с нейния автор КРАСИМИР КАБАКЧИЕВ. Той е езиковед – англицист в БАН, един от първите членове на “Подкрепа” от май 1989 г. На базата на спомени и лично събирани документи в книгата се проследяват някои от събитията около възникването на дисидентското движение у нас в периода началото на 1989 – края на 1990 година. А също така и създаването на “Подкрепа” и Съюза на демократичните сили.
– Господин Кабакчиев, как се оформи идеята да напишете тази книга?
– Аз съм един от първите членове и активисти на “Подкрепа” преди десети ноември 1989 г. През пролетта на същата година започнах да събирам документи, свързани с възникването на дисидентското движение в България и създаването на неказионните организации. До края на 1990 година това, което най-вече правих бяха записи на различни съобщения и документи, които се излъчваха от различните западни радиостанции. След това въвеждах информацията в компютър. Що се отнася до самата книга, идеята да я напиша се оформи преди около година. Защото за мен е много странно това, че досега няма написана нито една книга, която да отразява събитията около възникването на дисидентското движение и развитието на общественото мнение към него през тези няколко години.
Разбира се, има ред причини и определени обяснения за това, но аз ще изтъкна две: От една страна, тези, които досега пишеха – историци и историографи, – в голямото си мнозинство бяха верноподаници на предишния режим и обсъждаха комунистическата идеология и практиката на комунизма и социализма. Те не биха могли да напишат такава книга, защото нямат нито информация, нито желание. А и не биха могли да го направят, тъй като стоят на съвсем различни политически позиции, на обратната страна на политическото пространство.
От друга страна, хората – участници в тези движения, понастоящем са във властта и нямат време и възможност. Пък и знаем, че в дисидентското движение бяха различни хора с различни намерения и възгледи.
Вестник “Ранно утро”, 24 ноември 1992 г., бр. 223, стр. 6.
(Следва) Разговорът води ТАТЯНА СИМЕОНОВА
“ПЕРИПЕТИИ НА НАДЕЖДАТА”
• Разговор с автора на книгата КРАСИМИР КАБАКЧИЕВ
(Продължение от брой 222)
Книгата не е писана с амбицията за някаква официална историография. Не съм нито историк, нито социолог, така че нямам претенции за някакъв чисто научен принос в това отношение. Но в същото време при положение, че няма такава книга, написана досега, мисля, че тези събития в периода от пролетта на 1989 до края на 1990 година трябва да се подложат на анализ. Въпреки че подобен анализ, макар едностранчив и субективен, би могъл да даде известна представа за самите събития.
А това трябва да се документира, защото нещата се забравят и избледняват в човешката и обществената памет. Липсата на анализ и интерпретация сега е нещо твърде опасно, защото създава възможност за едно бъдещо интерпретиране, което няма да бъде вярно.
Аз понякога срещам такива въпроси като вярно ли е, че Тренчев е лежал в затвора, кога е било това, кога е създадена всъщност „Подкрепа” – преди или след 10 ноември. Тези въпроси си задават хора не млади, а на възраст. А какво да кажем за хора, които преди четири години са били на петнадесет или шестнадесет години, т.е. подрастващи. Сега те вече в някаква степен все пак са зрели хора. Хората не знаят какво е било, много от нещата не могат да се разберат, защото липсва нужната информация.
– Г-н Кабакчиев, четири години са малък период, в който могат да се правят анализи. Ако мине един по-дълъг период, вече без емоция или лично пристрастие, как ще се оценят точно тези събития и факти от сегашната ни история?
– Това са две различни гледни точки, които според мен се допълват една друга. От една страна, е вярно, че трябва да измине някакъв дълъг период от време, за да се направи една по-глобална оценка. Но от друга страна, и отделните периоди също би трябвало да бъдат подлагани на^нализ, и то на непосредствен анализ.
(Следва)
Разговора води ТАТЯНА СИМЕОНОВА
Вестник “Ранно утро”, 25 ноември 1992 г., бр. 224, стр. 6.
“ПЕРИПЕТИИ НА НАДЕЖДАТА”
• Разговор с автора на книгата КРАСИМИР КАБАКЧИЕВ
(Продължение от бр. 223)
– Господин Кабакчиев, масмедиите особено през последните две години са доминирани и най-вече от политически предавания, в които неминуемо се анализират всички събития.
– Вярно е, че понастоящем средствата за масова информация правят такъв анализ, но все пак една по-обща преценка би трябвало да се направи в някакво по-разширено изследване от типа на монография, когато става въпрос за чисто научен труд, или в някаква публицистична книга.
Книгата Перипетии на надеждата отразява дисидентството, което по онова време бе отразявано само от някои чужди радиостанции. След десети ноември 1989 г. настъпи някаква либерализация в средствата за масова информация, но нямаше опозиционен печат чак до февруари 1990 г., пък и дълго време след това. Защото, за да се създаде сериозен опозиционен печат, е необходим дълъг период от време. В периода на възникване на дисидентското движение (б.р. – началото на 1989 – пролетта на 1990 г.) нямаше вестници и много от събитията останаха извън вниманието на широката общественост. Хората, които живеят в София, имаха възможност да видят и чуят за тези промени. Но хората в провинцията, които също са гласоподаватели и участват пълноправно в обществения живот, нямаха как да я получат тази информация. Електронните медии дълго време бяха контролирани от една обществена сила. И хората получаваха една невярна информация за събитията. Те бяха анализирани по определен начин, и то едностранчиво. Така че като резултат се получи един вакуум в информираността на хората, който трябваше още тогава да бъде запълнен. Но ако приемем, че тогава не можеше, сега не само може, но и трябва да бъде информационно осветлен.
“Перипетии на надеждата” със сигурност ще предизвика интереса на широката аудитория. “Спомени от тоталитарния сън”. “Пробуждане на гражданското съзнание и/или сценарии?”, “Кампанията срещу Петър Младенов”, “Началото на неспокойното лято на 89-а” са само част от заглавията на отделните части.
Така че “Перипетии на надеждата” очаквайте.
(Край) Разговора води ТАТЯНА СИМЕОНОВА
Интервю по БНТ
Интервю (януари 1993 г.) по БНТ на литературния критик Атанас Свиленов с Красимир Кабакчиев по повод публикуването на книгата на Кабакчиев “Перипетии на надеждата”.
Интервюто започва с музикален клип с песните “Аз не съм комунист, и никога няма да бъда”, “Времето е наше” и пр. – на фона на кадри от грандиозния антикомунистически митинг в началото на юни 1990 г. Приповдигната атмосфера ...
Свиленов: Към тия отминали години ни връщате със своята книга “Перипетии на надеждата”, г-н Кабакчиев. Да я покажа пред камерата (показва я). Тя излезе скоро и Вие сте от смелчаците, които се опитвате, така, в един мемоарно-документален стил, да разкажете за това, което предхождаше десети ноември, за това, което стана и продължи след десети ноември. За личностите, за хората. Вие сам, с една голяма скромност, разбира се, но сте участник в ония процеси, в зараждането на онова движение на опозиция срещу комунизма, за смяна на системата. Така. Леко ли Ви беше от една такава близка дистанция да се върнете към това време?
Кабакчиев: Ами, знаете ли, какво значи “Леко ли ми беше?” Аз просто чувствах необходимост да напиша тази книга, а, преди няколко месеца, когато в края на краищата седнах и започнах да я пиша, разбрах, че това е ..., това, ... Вижте, аз не разбирам защо никой от участниците в тези събития не написа една книга ...
Свиленов: Вие сте първият. Първият, да ... И във вестник “Подкрепа”, като Ви прочетох още в подлистниците – така, част от книгата – разбрах, че сте първият.
Кабакчиев: Сега, разбира се, в книгата са описани събития от това време и, както казахте, личности. Но според мен не това е важното. Според мен, аз това съм се опитал да направя в книгата – да поставя някои важни за обществото ни въпроси. Защото има много болезнени въпроси. И това, което искам да кажа, може би ще констрастира с този клип, който видяхме, защото видяхме една много ведра атмосфера. Но ние като че ли забравяме, че живяхме твърде дълго време в ... (акцентира) едно мракобесие. И има много неща, които не сме осмислили. Например, трябва (акцентира) точно и ясно и честно да си кажем, че ние, българите, се опозорихме пред света. Опозорихме се с убийството на Георги Марков. Самоопозорихме се (акцентира) със смяната на имената на един милион души. Не може в края на двадесетия век да смениш името на един човек! Да не говорим за един милион! И просто аз се опитвам с тази книга да поставя тези въпроси ... Защото ние не можем сега да отговорим на много важни въпроси ...
Свиленов: Вие сте самокритичен и към самия себе си даже ...
Кабакчиев: Ами, опитвам се, да. Не, аз не разбирам какво искате да кажете, нито искам да правя някаква реклама на книгата си. Аз не искам да кажа, че отговарям на тези въпроси! Искам да ги поставя.
Свиленов: Малцина, така, разказват за събития, от които други трупат дивиденти, за да бъдат герои. А Вие говорите за страха, че ще Ви изгонят от Института по история на българския език, че не сте гласували на едно събрание “против”, а че сте се въздържал и така нататък. А пък колко много други такива като мене мълчахме и се подчинявахме на тази тоталитарна система. Безгласно.
Кабакчиев: Не, не е въпросът в това, кой е герой. Дали някой трябва да бъде герой, или не трябва да бъде герой. Сега, просто, мисля, че ние трябва да осмислим някои неща. Трябва да осмислим времето, в което живяхме. Това още не е направено – и не се правят опити да бъде направено. Това е лошото. И това е, което аз съм се опитал да направя. Не бива да се движим по повърхността на тези събития. Събитията са такива, каквито бяха. Вярно, някои от тях самите не се осмислят, забравят се, не се знаят. Много хора прочетоха книгата и казаха: “Аз не съм го знаел това нещо!” Ами хората не знаят например за връзката между убийството на Георги Марков и след това процеса във връзка с опита за убийство на Папата. Хората не знаят въобще – българите – че има такава връзка. Това е, ... това е просто странно. Затова се вдигна този шум. А независимо дали ..., сега, може би ние не сме участвали – българин не е участвал в опита за убийство на Папата. Но шумът, който се вдигна, беше следствие от случая с Георги Марков. Българите нищо не знаят все още – е, силно казано, може би – но може би много малко знаят за това. Аз бях свидетел на ... просто бях в Англия по това време, и бях свидетел на реакцията на света към това убийство.
Свиленов: Да, Вие го описвате в книгата си.
Кабакчиев: Да, да.
Свиленов: А има ли сега ваши приятели от така наречените дисидентски групи, които, като прочетоха книгата Ви, да са недоволни от ъгъла, от който представяте събитията?
Кабакчиев: Не, не. Никой няма недоволен. Даже, аз съм се опитвал да бъда ...
Свиленов: Вие сте критичен към доста хора, и към някои доста изтъкнати личности ...
Кабакчиев: Да, разбира се. Но смятам, че съм лоялен същевременно – и няма причина да не бъда. Защо, в края на краищата много е важно тази борба, политическа, да се води на едно интелигентно равнище. Надявам се, че съм го постигнал – и твърдо ..., така, смятам, че никой не се е обидил. Никой не е се е обидил, не.
Свиленов: Аз тъкмо защото смятам, че това е една полезна книга, че това е вода, както се казва, от изворите, затова Ви поканих – за да предизвикаме едно внимание към тази книга и да я препоръчам.
Кабакчиев: За което Ви благодаря, да.
Свиленов: И аз ви благодаря за участието Ви, г-н Кабакчиев, благодаря Ви!
