Прочетен: 5733 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 18.10.2009 09:15
ПЕРИПЕТИИ НА НАДЕЖДАТА
Красимир Кабакчиев
Част шеста на книгата
Дворцов преврат
Първи стъпки на обединената опозиция
ДВОРЦОВ ПРЕВРАТ
В началото на ноември 1989 г. реформаторски настроените комунисти от върхушката разбраха, че е настъпил техният час, че масовото недоволство вече изисква реални промени, от които те биха могли прекрасно да се възползват. Осъществен бе десетоноемврийският фарс, при който червените първо благодариха на примитивния си водач Тодор Живков за борбата му за победата на комунистическата революция, после го свалиха от власт, а накрая го поставиха под домашен арест и започнаха комедиен съдебен процес срещу него. Налага се не само да се признае, но и задълбочено да се анализира фактът, че комунистите за известно време успяха да убедят значителна част от обществото, че са способни да осъществят значителни демократични промени. Разбира се, в това те бяха подпомогнати от слабата организация, мекушавостта в поведението и нагласата към изчакване на зараждащата се за първи път в страната през последните десетилетия антикомунистическа опозиция.
Понастоящем, в края на 1992 г., съществува тенденция да се забрави фактът, че пропастта между комунисти и некомунисти не съществуваше като даденост, а бе издълбана далеч след възникването на дисидентските движения. Непосредствено след десетоноемврийския преврат сред обществото не се наблюдаваха особено подчертани антикомунистически настроения. Мнозина от лидерите и активистите на създадения на 7.12.1989 г. Съюз на демократичните сили бяха бивши комунисти, но се радваха на широко доверие. Демократичното общество проявяваше разбиране към комунистическото минало на всеки, който искрено се беше разграничил от партията си. Истината за жестокостите в лагерите на смъртта в Белене и Ловеч щеше да излезе наяве за широките слоеве на обществото едва по-късно. Тираничната, мракобесническа същност на режима щеше да бъде осмислена от мнозина бавно и постепенно, успоредно с утвърждаването на свободния печат. Въпреки категоричното “долу БКП”, изразено на митинга на опозицията на 10 декември 1989 г., толерантното отношение към червените продължи няколко месеца, приблизително до периода февруари-март 1990 г., когато комунистическата наглост придоби гротескни измерения с отказа да бъдат признати извършените престъпления срещу нацията.
Фарсът на десети ноември 1989 година с изместването на Тодор Живков и част от обкръжението му бе разигран колкото под диктовката на перестройчиците, взели връх над сталинистите, толкова и под напора на обстоятелствата. В страната вече бяха основани няколко дисидентски организации, които открито призоваваха властта да започне да зачита човешките права, да освободи политическите затворници, да разреши политическия плурализъм. Политическото развитие в останалите така наречени социалистически страни също подтикваше към реформи. Една от личностите в международната политика, вдъхновили по това време желанието за промени, бе Горбачов, лидерът на световния комунизъм. Неговият призив “социализъм с човешки лик” за известно време беше станал привлекателен за мнозина. Съзнателно или не съвсем съзнателно лансиран от Горбачов и останалите радетели за “перестройка”, този призив послужи по-скоро като тактически ход за заблуда на правоверните комунисти-сталинисти и за предотвратяване на реакцията им срещу промените, отколкото като откровена линия на поведение.
Въпреки демагогията на перестройката, ерата на Горбачов с постепенно пробиващата си път гласност за престъпленията на сталинизма изигра изключително важна роля за осветляването в съзнанието на хората на този зловещ и дълъг период от историята, за политическото и историческото ограмотяване (не е преувеличено да се каже) и на българската нация. Огромна част от хората в България до този момент бяха живели в пълна заблуда или с дълбоко превратни представи за същината на обществото, което ги заобикаляше. В една или друга степен те бяха повлияни от непрестанната огромна пропаганда на предимствата на така наречения “реален социализъм”, от пороя лъжи за “човеконенавистническата същност на капитализма” и предвижданията за “неминуемия крах на буржоазното общество”. Въпреки че повечето хора очевидно не харесваха Живков и лицата от неговото обкръжение (в национален, областен или окръжен мащаб) заради простотията и диващината им, които нямаше как да се скрият, част от българите, изглежда, вярваха, че със смяната на определени личности може да се реформира и самата “система”. С подобна линия на разсъждения, широко застъпена в една или друга своя разновидност сред различните обществени слоеве, могат отчасти да се обяснят дълго продължилата търпимост към тоталитарните управници и срамната за нацията победа на комунистите в България на първите свободни избори през 1990 година.
ПЪРВИ СТЪПКИ НА ОБЕДИНЕНАТА ОПОЗИЦИЯ
Една ранна декемврийска сутрин на 1989 г., може би около шест и половина, ме събужда телефонът. Вдигам в просъница слушалката. Георги Спасов.
“Спиш ли?”, пита ме.
“Спя”, отговарям.
“Ставай веднага! – казва – че много ми трябваш!”
“Абе луд ли си – измърморвам в просъница – да ме будиш толкова рано! Какво толкова е станало?”
“Ами основахме – тържествено заявява Георги – “Съюз на демократичните сили!”
“Аха-а – казвам, подценявайки историческото значение на събитието. Много хубаво сте направили, но сега ме остави да спя.”
“Ама как, бе – вика той – ти не разбираш ли, че трябва да се свърши много важна работа? Ще ти дам една декларация за основаването на съюза. Трябва да я препишеш на компютър, да я преведеш на английски, да я размножиш в няколко десетки екземпляри, а вечерта трябва да си на пресконференцията в Хотел “София”, за да превеждаш за чужденците.”
Вече поразсънен, осъзнавам, че изклинчване няма, че целият ми ден ще бъде посветен на каузата на демокрацията. Ставам, приготвям се, срещам се с Георги, вземам декларацията и тръгвам да я превеждам.
Явно съм сред малкото активисти, а може би и единственият в средите на дисидентските, по-скоро опозиционните (вече) кръгове, които имат достъп до компютър. Но компютърът ми няма принтер. Вкарвам текста в компютъра и го превеждам на английски, след което тръгвам да търся компютър с принтер. Намирам една позната от “Подкрепа”, Клавдия Антонова, програмист, която, разбира се, е готова да направи всичко възможно, за да се отпечата декларацията. Но времената са такива, че повечето хора се страхуват, и разпространението на несанкционирана от властите информация за мнозина все още изглежда немалък риск. Все пак колегите на Клавдия се оказват наши твърди съмишленици и с всеобщи усилия и скришом от началниците им успяваме след различни технически перипетии да приготвим необходимия брой екземпляри от декларацията на български и на английски.
Съобщението за основаване на антикомунистическа опозиция, както ми е предадено тогава, гласи:
ОСНОВАН Е СЪЮЗ НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ СИЛИ В БЪЛГАРИЯ
Днес, 7 декември 1989 г., в заседателната зала на Института по социология при БАН в София се състоя Учредителното събрание на сформирания от независими демократични организации, сдружения и движения Съюз на демократичните сили в България.
Негови учредители са: Независимото дружество за защита на правата на човека, Независимото сдружение “Екогласност”, Независимата федерация на труда “Подкрепа”, Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Клубът на незаконно репресираните след 1945 г., Независимото студентско дружество, Движението за гражданска инициатива, Българската работническа социал-демократическа партия (обединена), БЗНС “Никола Петков”.
Целта на Съюза е да обедини и координира усилията на учредителите за ускоряване процесите на демократизация у нас, като те запазват напълно своята самостоятелност и независимост, своя специфичен профил, предмет на дейност и място в обществения живот.
На събранието бе приета Декларация. В нея, освен общите искания за гражданско общество, политически плурализъм, многопартийна система, правова държава и пазарна икономика, влизат и някои конкретни цели, като:
– равноправие и равнопоставеност на всички форми на собственост: частна, кооперативна, държавна;
– ново трудово и социално законодателство, което да гарантира правото на трудещите се на независими профсъюзи и стачки и защита на социално слабите;
– проект за нова демократична конституция на страната;
– привеждане на националното законодателство в съответствие с всеобщата декларация за правата на човека и приетите документи по Хелзинкския процес;
– деполитизация на армията и милицията;
– провеждане на демократични избори за ново Народно събрание;
– реабилитация на всички незаконно репресирани през периода на тоталитарната власт;
– пълна автономия на висшите училища и реално участие на студентите в тяхното управление; премахване на идеологическия монопол в образователната система и възпитанието на подрастващите;
– самоуправление на научно-изследователските институти и художествено-творческите обединения;
– правна и финансова независимост на средствата за масова информация и издателствата;
– пълна свобода на словото, печата, събранията и сдруженията;
– конституционна гаранция за равноправие между атеисти и вярващи и нов демократичен закон за изповеданията;
– законно регламентиране на свободната религиозна дейност и осигуряване на независимостта на изповеданията от държавата;
– закриване на Комитета по вероизповеданията при Министерството на външните работи;
– развитието на икономиката да бъде подчинено на нормите за опазване на природната среда; нов подход към етническите и религиозни малцинства, съобразен с Хартата за правата на човека.
Съюзът на демократичните сили в България е отворен за всички независими сдружения и политически групи, които са готови да присъединят усилията си в борбата за осъществяване на горната платформа, като работят за това само с мирни и законни средства. Приемането на нови участници в Съюза на демократичните сили става само със съгласието на неговите учредители.
Съюзът на демократичните сили в България се оглавява от Координационен съвет, съставен от по трима представители на всяка организация.
Учредителното събрание избра за Председател на Координационния съвет на Съюза на демократичните сили в България доктора на философските науки Жельо Желев, за секретар старши научния сътрудник, кандидат на биологическите науки Петър Берон, за говорители Георги Спасов и старши научния сътрудник Румен Воденичаров.
7 декември 1989 г., София, Георги СПАСОВ,
Говорител на Съюза на демократичните сили в България
Водещ на пресконференцията като говорител на СДС е Георги. Първият въпрос е към Жельо Желев, избран за председател на Съюза, и гласи: “Ще се бори ли за власт новосформираната организация?” На което Желев – за всеобщо пълно удивление – отговаря, че не, няма да се бори. Всичко казвано тогава е напълно импровизирано, няма предварително съгласувани становища, липсва какъвто и да е опит, личи си неувереността на членовете на ръководството и на самия председател на бъдещата ръководна политическа сила в страната. (Или може би Желев изпълнява нечии поръки?) Но така или иначе първата пресконференция на Съюза на демократичните сили става факт, за да оповести началото на един голям прелом в най-новата история на България.
Скоро след създаването на СДС и първата пресконференция на организацията имам удоволствието да преживея и друга интересна политическа среща. На 10.02.1990 г. имаме съвет на ръководството на “Подкрепа”, когато става ясно, че неочаквано в София е пристигнал Държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър за среща с правителството и опозицията. Докато заседаваме, пристига Пламен Даракчиев, тогава секретар на “Подкрепа”, и щом ме вижда, започва да ме дърпа за ръкава:
“Тръгвай веднага с мен, къде се губиш, от три часа те търся у вас по телефона!”
“Къде искаш да отиваме?”, питам го.
“Ами трябва – казва – да превеждаш на Бейкър на разговорите му със СДС.”
“Чакай”, стресвам се. “Недей така, бе, не съм подготвен.”
Това е голяма изненада за мен. В края на краищата не съм професионален преводач, за това са нужни специални умения и опит. За мен би било изпитание, срещата е на най-високо равнище. Чакай поне да помисля.”
“Хайде, хайде” – отвръща Пламен – хич не се дърпай, ами тръгвай. Ти ще превеждаш и толкова, няма друг начин.”
И въпреки протестите ми, набързо отпраща дори специално повикания за случая професионален преводач. Не разбирам причината за настойчивостта му. Малко по-късно изплюва камъчето.
“След пресконференциите на “Подкрепа” и СДС американците от посолството – казва – са те харесали като преводач и много настояват именно ти да превеждаш на Бейкър.”
Връщане назад явно няма, съгласявам се да изпълня отговорната задача и с Пламен се запътваме към Хотел “Шератън”, където предстои срещата между Бейкър и новосформираната българска антикомунистическа опозиция.
Когато наближаваме хотела, виждаме, че входът е плътно блокиран от доста голяма група хора, образуващи шпалир. Пред пролуката в средата стоят милиционери, които препречват пътя ни, но когато виждат Пламен с брадата, го познават от появяванията му по телевизията и ни пропускат. Тълпата го разпознава и се понася страшен рев:
“Под-кре-па! Под-кре-па! Под-кре-па!”
А в промеждутъците между скандирането се чуват дрезгави гласове, може би на пийнали или на безкрайно изстрадали мъже, каквито често се срещат по митингите:
“Мамка им на комунистите!”
Вдигаме над главите си стиснати ръце в знак на солидарност и влизаме в хотела. За срещата е отредена малка зала вдясно от централния вход. В средата й е приготвена голяма маса, отрупана с питиета и чудесни лакомства. (По-късно, когато срещата ще приключи, ще забележа, че никой не е хапнал каквото и да било.) Организатори на приема са представителите на Американското посолство, които започват да запознават хората помежду им, като предупреждават лидерите на различните партии и движения в СДС да бъдат кратки в изказванията си. Освен Жельо Желев присъстват още и Милан Дренчев, Петър Дертлиев, Христофор Събев, Константин Тренчев, Румен Воденичаров, а също и Петър Гогов.
Няколко минути след като бивам въведен в залата съобщават, че Бейкър пристига. Дамата от посолството, която ми казва, че отговаря за приема, ме повежда отново навън, за да посрещнем високия гост. Чувствам се като в небрано лозе, но ми е и извънредно любопитно. Никога не съм очаквал, че ще попадна в подобна ситуация. Нямам никакъв опит нито в тънкостите на дипломатическия етикет, нито в преводаческата дейност от подобен тип, нито някога съм придобивал задълбочени познания върху терминологията и фразеологията, използвани в политически преговори. Не съм сигурен дори как точно се нарича постът, заеман от Бейкър. Успявам тактично да попитам за това дамата от посолството.
“Държавен секретар”, отвръща ми тя.
Излизаме на входа и започваме да чакаме. Тълпата се е увеличила и е станала още по-възторжена и гръмогласна. Освен “Под-кре-па” сега се прибавя и “Вива Ю Ес Ей!”, а дрезгавите индивидуални предизвикателства към комунизма и неговите представители се чуват все по-често и някак по-заканително.
Когато изведнъж се появява голямата черна лимузина, дамата от посолството ме подканва да сляза при колата, а тя самата изчезва. Задната врата се отваря и оттам се показва самият Бейкър. В тази секунда изведнъж като от вдън земя изникват няколко десетки високи широкоплещести мъже в черни костюми и вратовръзки и бели ризи. Заобикалят от всички страни колата в две редици. Едната редица, по голямата, е обърната с лице към тълпата, другата с лице към лимузината. Бейкър излиза от колата, аз се усмихвам и казвам:
“Хелоу, Мистър Бейкър, аз съм преводачът.” Той също се усмихва и се ръкуваме. Тръгваме към входа на хотела. Тълпата е изпаднала в екстаз, ревът е невъобразим и трудно се разбира какво точно е посланието й. Изкачваме няколкото малки стъпала пред входа на хотела и тогава Бейкър се обръща към мен:
“Предполагам, трябва да кажа нещо на хората.”
“Така изглежда”, отвръщам.
Спираме и се обръщаме към ликуващите лица. Моментално от всички възможни страни към главите ни се насочва гора от микрофони. Не съм усетил, че ни е следвала огромна група журналисти. Бейкър вдига ръце и започва да маха на хората с молба да замълчат, но му е нужна цяла минута, за да ги накара да го сторят. Настъпва известно затишие и Държавният секретар заявява:
“Искам от името на американския народ да изкажа възхищението си! Да ви благодаря за смелостта! За това, че доведохте България до прага на демокрацията!”
Докато Бейкър говори, е сравнително тихо, но щом свършвам с превода на думите му, настъпва такова невъобразимо ликуване, такъв шум, че не се разбира и не се чува нищо друго. Високият гост се опитва да каже още нещо, но това е вече невъзможно. Вдига ръце в знак на солидарност, обръща се, и двамата се насочваме към залата, плътно следвани от групата журналисти.
В залата, където предстоят разговорите, на журналистите са предоставени пет минути за снимки, след което биват помолени да напуснат. Срещата е закрита. За широката публика ще остане неизвестен лайтмотивът в речта на Бейкър. Неколкократно държавният секретар призовава опозицията в България да бъде обединена, да не допуска сериозни вътрешни противоречия, поне до деня на изборите.
“Участвал съм в организирането на много предизборни кампании – заявява Бейкър – и много добре зная как се печелят избори. Запомнете – стисва двете си ръце в общ юмрук – трябва да бъдете единни, бъдете единни, бъдете единни, поне до изборите!”
Макар че това още не личи ясно, опозицията срещу комунизма вече е фатално инфилтрирана от лица, близки или симпатизиращи на комунистите и трябва да се стигне до приемането на конституцията и стачката на 39-те, за да се прочисти демократичната коалиция. От страна на СДС пред Бейкър говорят Жельо Желев, Милан Дренчев, Петър Дертлиев, Христофор Събев, Румен Воденичаров, а също и Петър Гогов, който се е присламчил към лидерите на СДС и неколкократно е апострофиран от Румен Воденичаров. Срещата продължава около два часа. На комунистическата власт Бейкър е отделил само един.
На следващия ден “Работническо дело” и “Отечествен фронт” представят посещението като историческо и направено от уважение към новата власт на перестройкаджиите. Разговорите с Младенов и Луканов са отразени обстойно, а срещата с опозицията – с две-три изречения, в които е загатнато как СДС хленчи: “Държавният секретар се е запознал с опасенията на опозицията относно условията за провеждане на избори”. (След четири месеца опасенията се потвърждат категорично.) Всички по това време четат “Работническо дело”. Опозиционна преса няма. Вестник “Демокрация” ще започне да излиза през следващите дни.
За съжаление тъкмо лидерът на организацията, в която членувах, Константин Тренчев, допусна според мен една груба политическа грешка, която за страната имаше фатални последици на изборите през юни 1990 г. Тренчев, наред с някои други членове на ръководството, направи тази грешка поради непознаване на определени заблуди и мисловни нагласи у голяма част от хората спрямо турското малцинство у нас. Ако се върнем назад, в периода на укрепването на антикомунистическата опозиция в България, ще видим, че именно прекаленото обвързване на някои лидери на СДС и преди всичко на “Подкрепа” (Пламен Даракчиев, Божидар Абрашев и най-вече Константин Тренчев) с исканията и настроенията на населението от турски произход доведе до крайно отрицателно отношение на електората в някои райони на страната към каузата на “Подкрепа” и СДС като цяло.
Всъщност как започна всичко? Непосредствено след известното решение от 29.12.1989 г. за възстановяване на мохамеданските имена на площада пред Народното събрание се събраха хора от турското малцинство, за да изразят радостта си от възвръщане на погазеното им достойнство. Двама от радетелите на тази кауза, Иван Ангелов, комунистически икономически експерт-професор, и Константин Тренчев, се бяха оказали на площада. Хората ги вдигнаха на ръце и ги понесоха в знак на благодарност, а вечерта церемонията беше показана подробно по телевизията. На другия ден и още няколко дни след това на същия площад се проведоха контрамитинги на националисти, организирани от различни структури на БКП в районите със смесено население. Но въпреки че носени на ръце от турците бяха и Ангелов, и Тренчев, въпреки че и двамата еднакво се бяха ангажирали с каузата на етническото малцинство, националистите бяха приготвили плакати, на които беше изобразена само една личност. Тази личност беше с брада, очила и фес на главата и беше Константин Тренчев. Доминираната от комунисти телевизия многократно излъчи кадри с тези плакати. Въпреки че никой от останалите лидери на СДС не се ангажира по такъв показен начин с каузата на българските турци, националистически настроените българи от кризисните райони, а и от много други райони на страната започнаха да свързват политиката на СДС с някаква форма на национално предателство. На плакатите на митингите се четеше:
“Подкрепа”, но за кого?”, “Искаме опозиция за народа, а не срещу народа”.
Не зная дали Константин Тренчев е успял да осъзнае грешката си – освен ако не е било умишлена провокация от негова страна, което все пак не вярвам. Няколко дни след като турците тържествено го носят на ръце и това предизвиква масови настроения срещу него и СДС като цяло в страната (колкото и неоснователни да са те), у Ирена Зафирова провеждаме съвет на ръководството на “Подкрепа”. Предлагам да вземем решение и да излезем с декларация по средствата за масова информация в смисъл, че ръководството на “Подкрепа” е за връщането на имената на мюсюлманите, но не се ангажира с изказванията на Константин Тренчев, Пламен Даракчиев и Божидар Абрашев по проблемите на етническите взаимоотношения; че подобни изказвания следва да се считат като отразяващи единствено личните мнения на едни или други лица от ръководството на “Подкрепа”. Категорично заявявам на Константин, че едно е да си честен човек и последователен защитник на човешките права и съвсем друго – умен политик в България. Ние всички сме за връщане на имената и за зачитане достойнството на хората, но с подобни действия един лидер на “Подкрепа” (при това член на ръководството на Съюза на демократичните сили) създава голяма опасност за отблъскване от каузата на СДС на големи маси от непросветени хора. Няколко месеца по-късно, на изборите за Велико Народно събрание през юни 1990 г., се разбира, че Съюзът на демократичните сили е претърпял катастрофално поражение именно в районите със смесено население – в Кърджалийски, Хасковски, Разградски, Шуменски и някои подобни окръзи. Същото е положението и на следващите избори.
Въпреки че по принцип е трудно да се разсъждава относно възможно различно развитие на събития в миналото, може все пак да се предположи, че СДС щеше да спечели изборите, ако не беше се намесил фатално етническият проблем: ако Тренчев не беше носен от турците; ако на плакатите на националистите с фес на главата беше изобразен не Тренчев, а Иван Ангелов – което щеше да бъде, разбира се, еднакво естествено и основателно от гледна точка на протестиращите. Всъщност по-късно ще стане пределно ясно, че събитията около връщането на имената на тюркоезичното население са били част от по-големия сценарий за запазване имиджа на БКП за по-дълго време.
Очевидно много добре пресметнато е времето за обявяване на решението за връщане на имената от гледна точка на различните етнически групи и обществени прослойки – два дни преди новогодишните празници. Турците ще го приемат като новогодишен подарък (така ще го лансира упорито и вестник “Работническо дело”). Преименуваните ще се разотидат доволни по домовете. В празничните дни слабата и без това опозиция ще пропусне възможността да реагира адекватно и навреме. Всъщност реакцията ще се окаже недотам бавна, но затова пък напълно неадекватна. Вместо ясно да посочи с пръст престъпника, опозицията ще се солидаризира с него. Може би реакцията е внушена хитро на председателя на СДС и той неволно е въвлечен в комунистическия сценарий. А може би съзнателно изпълнява поверената му роля.
Дните непосредствено след новогодишните празници ще бъдат белязани от отлично подготвени от комунистическата власт масови протести срещу връщането на имената на турците. В столицата ще се стичат стотици автобуси и коли от районите с преобладаващо турско население, ще се провеждат масови митинги, хората ще спят на палатки пред Народното събрание и ще мръзнат жестоко в страховитите студове. Протести, които вместо да опита тактично да смекчи, опозицията ще посрещне на нож. Особено настървени срещу протестиращите ще бъдат Деян Кюранов (син на известния мимикрирал комунист Чавдар Кюранов), който скоро след това ще напусне доброволно политическата сцена, и Петър Берон, който ще бъде изхвърлен от нея дискредитиран (и най-вече самодискредитиран). Голяма част от турците ще погледнат благосклонно на уж обновената партия, “благородно” върнала имената им. Българското население в редица райони на страната ще остане отвърнато от СДС с години напред. А в края на 1992 г. организацията на турците, ДПС, лансирана, а после атакувана от комунистите, ще създаде куп неприятности на уж съидейниците си от СДС в Народното събрание и сериозно ще дестабилизира политическата обстановка в страната.
Предложението ми за дистанциране на ръководството на “Подкрепа” от изказванията на Тренчев, Даракчиев и Абрашев е подкрепено само с един глас – на Илич Цветков, който явно добре съзнава опасността да загубим влияние и привърженици в проблематичните райони на страната. Олег Чулев, бъдещият вицепрезидент на “Подкрепа”, когото имам за интелигентен мъж, също заема позицията на Тренчев и в следващите месеци и години ще продължава, загърбвайки действителността, упорито да твърди, че Тренчев е бил прав. Но въпреки че получава подкрепа за действията си от страна на ръководството на “Подкрепа” Тренчев все пак е запитан на събранието защо е решил да участва в митинга на турците.
“Ами случих се там, те по едно време ме взеха на ръце и ме понесоха”, обяснява.
“Защо не си стоиш вкъщи, бе, човек?”, питам го.
Случаят с отблъскването (може би за дълго) на голям брой потенциални привърженици на Съюза на демократичните сили в районите със смесено население е свързан и с една от най-големите и безспорни политически грешки (ако не са били осмислени ходове) на избрания по-късно с гласовете на комунистите за президент Жельо Желев. Решението на Политбюро на БКП, Държавния и Министерския съвет от 29.12.1989 г. за връщане на мюсюлманските имена беше само по себе си едно добро решение в рамките на процеса на демократизация и на полагане на усилия за защита на човешките права. Нещо повече, вземането на това решение предоставяше чудесна възможност за излагане на показ виновниците за етническата криза – комунистите и тяхната “партия”. Но вместо да излезе със собствена декларация и анализ на създалото се социално напрежение, вместо да посочи недвусмислено истинските виновници за престъплението със смяната на имената, опозорило българската нация пред света, лидерът на СДС Жельо Желев постави подписа си под една обща декларация не само на БКП и СДС (?!), но и на редица други напълно компрометирани организации, демагогски “одобрили” връщането на имената. Ето какво се казва в началото на този документ:
Верен път към национално съгласие
Съвместна декларация на политическите и обществените
организации в НР България
Драги съотечественици,
Политическите и обществените организации в НР България, участвали в предварителните консултации за провеждане на срещи около “кръглата маса”, изразяват своята пълна подкрепа на съвместното решение на Държавния съвет и на Министерския съвет на НР България от 29 декември 1989 г. за отстраняване на последиците от допуснатите през 1984 г. нарушения на конституционни права и свободи на български граждани от тюркоезичното и мюсюлманско население.
Това решение е акт на политическо мъжество, напълно отговаря на стремежите на българския народ окончателно да скъса с едно тежко наследство от тоталитарния режим на Тодор Живков...
(“Работническо дело”, 1990, бр. 5,05.01.1990 г.)
Декларацията е подписана от Андрей Луканов за БКП, от Светла Даскалова за БЗНС, от Живко Живков за Националния съвет на ОФ, от Росен Карадимов за ЦК на ДКМС, от Кръстьо Петков за временния изпълнителен комитет на БПС. И в тази прекрасна компания на шесто място Жельо Желев е положил своя подпис от името на СДС. Но не е само това. Следват подписите на ръководителите на такива любими на всички българи организации като Комитета за балканско разбирателство и сътрудничество, Организацията на борците против фашизма и капитализма, Общонародния (!) комитет за българо-съветска дружба (подписът е на Начо Папазов), Националния комитет за европейска сигурност и сътрудничество. Комитета на българските жени (подписът е на Елена Лагадинова), Националния комитет за защита на мира (подписът е на Георги Димитров-Гошкин), Комитета по правата на човека (подписът е на Константин Теллалов), Комитета за солидарност с народите на Азия и Африка (подписът е на Славчо Трънски).
“тези професионални борци за мир
от лека, средна, полутона и тежка категория,
борците за балканско, подбалканско, задбалканско
и равнинно разбирателство – нямат насищане”
(Петър Манолов, “Сто кръпки”)
Не са останали назад в подкрепата си на комунистическия тарикатски ход и съюзите на артистите, архитектите, журналистите, композиторите, музикалните дейци, научните работници, писателите, преводачите, филмовите дейци, художниците, БТС, ЦС на БСФС, федерацията на научно-техническите дружества, също подписали декларацията.
Като се има предвид, че решението за връщане на имената е от 29.12.1989 г., но е обнародвано на 30.12.1989 г., като се има предвид, че следващите два дни са почивни, и едва ли точно тогава на хората им е било до подписване на декларации, като се има предвид, че “съвместният документ” е публикуван на 5 януари 1990 г., това означава, че трябва да повярваме в следното. Само за три дни след новогодишните празници (на 2, 3 и 4 януари) ръководните органи (поне) на всички посочени организации са провели заседания в демократичен дух. Взели са (всички!) единодушни и категорични решения, осъществили са здрава координация помежду си, имали са дори време да изпратят своите представители на общо събрание на организациите, на което е била изготвена самата декларация.
Естествено, че не е било така. Чисто и просто комунистите са си подготвили целия сценарий предварително и са си го изпълнили блестящо. Връчили са на двете дузини сателитни организации своя собствен текст, а на Жельо Желев (а може би и на други членове на ръководството) са го подхвърлили така хитро, че Съюзът на демократичните сили да се окаже абсолютно неспособен да реагира адекватно, с огромни негативни за него последствия. Дали Желев е бил подведен, или просто е извършил този политически ход с пълното съзнание, че е правилен!? Както по-късно щеше да признае легитимността на изборите през юни 1990 г.! Както по-късно щеше да направи унищожилия много от доказателствата за комунистическите престъпления генерал Семерджиев вицепрезидент! Както още по-късно щеше на поляната в Бояна да убеждава жълто-червената преса в агресивността на СДС! Заслужава да се отбележи още, че в историческата съвместна декларация между СДС и БКП тоталитарният режим в България е приписан само и единствено на Тодор Живков! А може би Жельо Желев въобще не е чел декларацията, върху която се е подписвал?
Така лидерът на СДС се оказа съавтор на един дискредитиращ опозицията документ, които наред с някои други нейни действия сериозно подрони позициите й през следващите месеци. Унизително за статута и бъдещото значение на Съюза на демократичните сили бе както поставянето му в декларацията на шесто място след комунистите, земеделците, ОФ-активистите, комсомолците и казионните профдейци, така и попълването на списъка с огромен брой други компрометирани организации. С тази декларация бе нанесена обида на хората, на стотиците хиляди надежди да възтържествува справедливостта като бъдат ясно посочени виновниците за българския позор. Интересно е да се знае дали в тогавашното ръководство на СДС е било взето легитимно решение за участие в подобна декларация – съвместно с компрометирани институции и лица – или може би подписването й е било дело на Желев и на тясното му обкръжение. Но освен Жельо Желев, кои бяха другите главни действащи лица в ръководството на СДС по това време? Това бяха: Румен Воденичаров, Петър Берон, Петко Симеонов, Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Александър Каракачанов, Константин Тренчев. Със “съвместната декларация”, комунистите подложиха огромна динена кора на новоизлюпените демократи, оттам на цялата българска антикомунистическа опозиция. А като последен щрих в дискредитацията подписът на лидера на опозицията стои под определението на тарикатския комунистически ход като “акт на политическо мъжество”.
Първата, може би още по-фатална грешка Желев, разбира се, беше вече извършил през декември 1989 г. Когато хората скандираха по улиците “Жельо президент”. Вместо да осъзнае още тогава необходимостта България да получи един некомунистически президент и да не се противопоставя на стечението на обстоятелствата и надеждите на хората (както това направи Хавел в Чехо-Словакия), в отговор на въпрос по Радио “Свободна Европа” какво мисли за това, че на улицата се скандира “Жельо – президент”, лидерът на опозицията заяви:
“Скандират глупости”.
Може би така му е било наредено.
Може би затова още на първите митинги на опозицията бе редактирал речите на най-последователния антикомунист Янко Янков и го бе отблъснал от участие в Съюза на демократичните сили. Може би затова на изборите през януари 1992 г. Жельо Желев и Блага Димитрова спечелиха изборите за президент и вицепрезидент с унизително малка разлика пред жалкия червен тандем, в който редом с “безпартийния” фаворит на комунистите Велко Вълканов беше бившият лидер на СДС Румен Воденичаров. Може би затова като президент Желев продължи компромисите с комунистите. А през септември 1992 г. бе освиркан на стохиляден митинг на Съюза на демократичните сили и му бе поискана оставката.
