Красимир Кабакчиев

*        *        *

           Ноември-декември 1989. По моя инициатива образуваме Независимо сдружение на научните работници в България при “Подкрепа”. Това е първото професионално сдружение, създадено в рамките на “Подкрепа”, но по-късно ще се спори, че медицинското сдружение е първото или поне двете са създадени на един и същ ден. Инициативна група съставяме набързо програма:

           Едва ли има български гражданин днес, който да не съзнава бавността на извършващите се в страната ни обществени промени. Промените започнаха още през 1988 и началото на 1989 г., когато бяха образувани независими сдружения за защита на правата на човека, за подкрепа на гласността и преустройството, за защита на околната среда, за защита на религиозните права и др. Създаден бе и Независимият професионален съюз “Подкрепа”. В съответствие с Устава на Независимия професионален съюоз “Подкрепа”, ние, научните работници – членове на Профсъюоз “Подкрепа”, основавайки се на Международната харта за правата на човека на ООН, документите от Хелзинки и Виена за правата на човека, Конвенция 87 на Международната организация на труда при ООН за свободата на сдружаване и защита правото на организиране и Конституцията на НРБ, се събрахме днес, 22.11.1989 г;

образувахме Независимо сдружение на научните работници в България при Независимия професионален съюз “Подкрепа” и приехме следната

ПРОГРАМНА   ДЕКЛАРАЦИЯ
 

 на Независимото сдружение на научните работници в България при Независимия професионален съюз “Подкрепа”

          Независимото сдружение на научните работници в България се придържа към Устава и Програмната декларация на Независимия професионален съюз “Подкрепа”, като си запазва правото на юридическа и финансова самостоятелност и на собствено становище по целите, задачите и дейността на Профсъюз “Подкрепа”. Основните цели на Сдружението са:

          1. Всестранна подкрепа на личността и труда на учения и на интелектуалните стойности, който той създава.

          2. Борба за деполитизация, идеологическа и методологическа толерантност в науката.

          3. Всестранно съдействие за издигане на българската наука до световните стандарти.

          Ръководейки се от основните си цели, Независимото сдружение на научните работници в България си поставя следните специфични задачи:

          1. Да представя инициативи за промяна на законодателството и цялостната нормативна база, определящи статута, правата и задълженията на научните работници в България, функциите и прерогативите на научните организации, съвети и комисии.

          2. Да контролира правилното прилагане на законите, правилниците, наредбите и др., уреждащи статута, правата и задълженията на научните работници в България, и да осъществява трудово-правна защита на своите членове.

          3. Да прави проучвания върху условията за труд и почивка на научните работници в България и предложения за подобряването им.

          4. Да подпомага морално и материално своите членове съобразно възможностите си.

          5. Да спомага за създаване на автономия на научната дейност в университетите, висшите училища и останалите научни организации, като съдейства за изграждане на политическата и икономическата им самостоятелност.

          6. Да стимулира извършването на задълбочени проучвания върху причините за възникването и механизмите на изграждане и функциониране на тоталитарната система в България през последните десетилетия.

          7. Да издирва инкриминирани, унищожени или възпирани от тоталитарни режими трудове, да им дава публичност и да съдейства за научната реабилитация на техните автори.

          8. Да влиза в официални контакти със сродни организации в страната и чужбина; да улеснява приобщаването на българските учени към международната научна общност.

          9. Да се бори за гарантирането на неограничен достъп до научна информация за научните работници в България.

          10. Да подкрепя откривателската, изобретателската и внедрителската дейност и да защищава авторските права на членовете си.

          11. Да популяризира работата си чрез постоянно действащ семинар и собствени издания.

          [...] Ние, учредителите на Независимото сдружение на научните работници в България при Независимия професионален съюз “Подкрепа”, изразяваме своята убеденост, че свободомислещите ни колеги в България ще се солидаризират с нас и заедно ще работим за изпълнението на благородните цели и задачи, които Сдружението си поставя.

          Сергей Герджиков, Марин Донев и мен избират за съпредседатели на сдружението. Герджиков и Донев и може би още двама-трима са единствените научни работници от София, присъединили се към “Подкрепа” малко преди дворцовия преврат. Но останалите, които са дошли непосредствено след преврата, поне са го направили от идеалистически подбуди, не само и не толкова да защищават професионалните си права и интереси, колкото да се борят за промяна. (Защото няколко месеца по-кьсно ще се “усетят” и масово ще започнат да навлизат в сдружението интересчиите.) Събираме се няколко десетки души всяка сряда в Журналистическия факултет на Софийския университет в една заличка до кабинета на Донев. Комунистите са на власт навсякьде и още не са “деполитизирани”. Изгонват ни. Някой издейства голяма зала в Архитектурния институт, там вече започваме да ставаме стотина, двеста.

          В доклад пред Софийската организация на “Подкрепа” в читалище “Петър Берон” на 17.12.1989 г., приет с големи овации, между другото заявявам следното:

          Независимото сдружение на научните работници в България при “Подкрепа”, първото сдружение в рамките на Независимата федерация на труда “Подкрепа”, бе официално учредено на 22 ноември т.г., но подготовката за създаването му бе започнала още преди ноември като отражение на една обективна необходимост: да се обединят усилията на свободомислещите дейци на науката в страната да предложат алтернатива за излизане от дълбоката икономическа, политическа и морална криза, в която отдавна бе изпаднала страната ни. Следва да си припомним, че самият Профсъюз “Подкрепа” възникна първоначално като организация на шепа смелчаци-интелектуалци и си постави за задача защитата на интелектуалния труд в България. Затова НСНРБ при “Подкрепа” може да се счита за продължител на тази първоначална идея на десетината учредители на Профсъюза на интелигенцията “Подкрепа”, Профсъюз, който прерасна в Профсъюз на всички трудещи се, и в този момент в него членуват десетки хиляди хора, а желаещите да се присъединят са много повече.

          Основната причина за създаването на НСНРБ при “Подкрепа” може да се определи като необходимост за преодоляване на последствията от тоталитаризма в България. Може в известен смисъл да се каже, че е срамота за една дьржава стотици научни работници и интелектуалци да трябва да пренебрегват през последните дни и месеци преките си творчески задачи и да се посвещават на разрешаването на политическите проблеми. Но прав е Петър Берон, когато заяви на страниците на вестник “Труд”, цитирам по памет:

          “Не мога да си гледам буболечките, когато народът се бори за демокрация.”

          Кой, ако не ние, научните работници, ще даде най-големия принос за разчистването на тоталитаризма, за изясняване на причините за възникването и механизмите на функционирането му? Кой, ако не ние, научните работници, ще спомогне българската наука да излезе от незавидното си положение – почти пълна физическа и информационна изолираност от международната научна общност и световните постижения,  слаба материално-техническа обезпеченост, неадекватна научна и научно-кадрова политика, идеологизация и политизация на повечето, ако не и на всички сфери от научната дейност, в резултат – слаби научни постижения, ширеща се безпринципност и некомпетентност, системни нарушения на нормативната база (и без това порочна в немалка степен), напрежения в междуличностните отношения?!

          Какво погазва пределно кратката история на развитието на НСНРБ при “Подкрепа”? Нашето сдружение е профсъюзна организация и ще се бори за подобряване условията за труд и почивка на своите членове и на работещите в областта на науката изобщо; ще осъществява ефикасна трудово-правна, политическа и морална защита на своите членове. Но голямото мнозинство от членовете на Сдружението недвусмислено декларираха на събранията ни, че влизат в Сдружението и в “Подкрепа” не толкова и не предимно за отстояване на своите професионални права и интереси, колкото водени от голямото си желание да допринесат за демократизацията на страната, за излизане от всеобщата криза, да помогнат на обществото и на българската наука да се отърсят от наслояваните с десетилетия лъжи, лицемерие, демагогия и цинизъм, да способстват за създаване на цивилизована, модерна, правова държава, за издигане на българската наука до световните постижения и стандарти.

          Първият документ, който НСНРБ при “Подкрепа” прие след Програмната си декларация, бе призив за обединяване на демократичните организации и движения в съюз. Сдружението е в рамките на “Подкрепа”, а “Подкрепа” е най-масовата организация в Съюза на демократичните сили в България. Така ние направихме не само своя профсъюзен, но и своя политически избор. А нашият политически избор, ако ми бъде позволено да го определя накратко, е: борба срещу тоталитаризма, борба за демокрация, за свобода на съвестта, за защита на общочовешките ценности.

          [...] при нас, а също и в “Подкрепа”, са се записали немалко членове на БКП, а някои от тях напускат редовете й. Това е естествено. БКП бе строител на тоталитарната система. Тя започна да отчита някои от грешките и греховете си, но продължава да спекулира с понятието социализъм и дори да заплашва, че ще санкционира за отклонения от така наречения от нея социализъм. БКП не е предложила и едва ли ще може скоро да предложи адекватна програма за демокрация и социална справедливост – демокрацията и социалната справедливост са несъвместими с основните положения в онази теория и практика на социализма и комунизма, която бе поддържана и развивана в продължение на десетилетия.

          [...] За да стане нашата работа по-ефективна, необходимо е още много наши колеги да се присъединят към нас и да развиват активна дейност – особена нужда има в “Подкрепа” от редица специалисти в областта на икономиката, правото, социологията и други сродни науки.

          Ако използвам един изтьркан шаблон от понятийния инструментариум на неосталинизма, ние, “Подкрепа – нека не се заблуждаваме – сме в условията на ожесточена идеологическа борба, защото:

          1. Ръководството на БКП продьлжава чрез писма до поделенията си да води открита пропаганда срещу нас сред своите членове.

          2. Без изобщо да се допита до своите членове и в противоречие с Устава си, ръководството на казионните профсъюзи се обяви за независимо и едва ли не за репресирано от бившия режим. С това то залага на непросветеността на известни слоеве от нашето общество, която е един от най-ужасните продукти на тоталитаризма.

          3. Някои честни журналисти успяха да обнародват материали, в които представиха обективно нашите цели и действия – за това ние сме им благодарни. Но средствата за масова информация, вече в условията на известна либерализация, продължават да бъдат оръдие на консервативните сили и да манипулират податливото обществено съзнание. Те също залагат на непросветеността и я използват. Та нали една партийна функционерка от Ж.К. “Люлин” опроверга с две изречения академик Амосов, нали Директорът на “Пирогов” бе посъветван от една пощальонка как да си доставя органи за трансплантация, а снощи един жп работник ни обясни по Бьлгарската телевизия колко е зависима телевизията в напредналите страни от партията, която е на власт.

          И все пак, в заключение, позволете ми да кажа следното. Защитата на нашите исконни права и интереси е в наши ръце и ние не бива никога повече да я предоставяме другиму. Ние знаем как да защищаваме правата си, ние знаем как да работим за науката, за страната си, за нейната свобода, демокрация, благоденствие и духовна извисеност. И вече сме започнали да го правим!

          Но сдружението на научните работници скоро ще се разпадне на три отделни организации, по-късно оформили се като синдикати към КТ “Подкрепа” – “Подкрепа-НСРОН”, “Подкрепа-ВУЗ” и “Подкрепа-БАН”. Различни групови и индивидуални интереси ще разконцентрират действията, ще направят невъзможно изпълнението на амбициозните първоначални намерения. Три години след създаването на сдружението целите му, формулирани в програмната декларация (приети и от организациите-наследнички), ще останат неизпълнени. Защото след романтичния период на първоначално прииждане на хора с чисто идеалистични подбуди щеше да настъпи времето на интересчиите, които щяха да вземат връх, а идеалистите щяха постепенно да се отдръпнат. И както в началния, така и в следващите периоди на Сдружението на научните работници (впоследствие на трите отделни синдиката), а и на “Подкрепа” като цяло, твърде много ще липсват специалисти – икономисти, социолози, юристи.

          Междувременно ще бъдат приети от Великото Народно събрание Закон за автономия на ВУЗ, който ще развърже ръцете на червената мафия, и един ретрограден Закон за БАН. Останалата част от нормативната база на науката и висшето образование ще останат абсолютно същите, за да обслужват червените академични чорбаджии и техните протежета. Нещо повече, единствената промяна в законодателството, въведена от новия син парламент, ще осигури на всички доценти и професори да останат по закон на работа съответно до 60 и до 65-годишна   възраст. Тоест на цялата академична номенклатура, избирана чрез Шесто управление на Държавна сигурност и пряко от висшите структури на БКП. На всички некадърници, профани и дебили, до вчера пяли дитирамби за диктатурата на пролетариата и плановото стопанство, днес израсли в специалисти по парламентарна демокрация и пазарна икономика, ще бъде осигурена привилегията по закон да останат учени, и то на щат.

           ЕПИЛОГ

           Януари-май 1990. Започвам постепенно да разбирам, че структурите на новосъздаващите се политически организации страдат от тежък дефицит на компетентни, адекватни и свестни личности. Настъпило е времето на потисканите властогонци. Оттеглям се, до голяма степен разочарован, от активна обществена дейност. Предчувствам неблагоприятно развитие, но все пак вярвам, че поне ще спечелим първите дългоочаквани свободни избори.

          Юни-август 1990. Покрусата от загубата в изборите преживявам в Холандия, където съм по покана на Института за психолингвистика “Макс Планк” в Ниймеген. Събирам подписи от колегите в института под апел за солидарност със стачкуващите срещу комунистическата мафия български студенти. Почти всички колеги (от много страни по света) подкрепят инициативата ми. Апела излъчват по “Свободна Европа”. В София студентите го закачат на облепената с безброй материали стена пред Университета – под рубриката “Светът е с нас”. Младенов пада, комунистите избират Желев за президент.

          Септември-октомври 1990. Константин Мишев е направил чудесно предаване, излъчено на 21, 22 и 23 септември 1990 г., за някои официални изказвания на Андрей Луканов през 1988 г. В САЩ. Луканов твърди, че България няма от какво да се срамува в областта на зачитането на човешките права, че в България няма второкачествени хора и че страната е едно икономическо чудо. В предаването се цитира, може би за пръв път в информационните медии, мнението на видни икономисти по света за безпардонното прекратяване на изплащането на дълговете на България от правителството на Луканов – един въпрос, по който значително по-късно ще се говори много. По време на излъчването има внезапни прекъсвания в ефира и силни смущения, приличащи на опити за заглушаване. Изглежда, комунистите все още успяват да възпират информация, която е особено важна. Избягвам смущенията – имам дигитално радио, с което моментално превключвам честотите – и успявам да чуя цялото предаване. Веднага сядам, написвам статия и на другия ден сутринта я депозирам във вестник “Свободен народ”, тогава считан за най-авторитетен всекидневдник. Убеден съм, че в цялата антикомунистическа преса демагогията на Луканов ще гръмне още на другия ден. Нищо подобно. Дни и седмици след предаването няма никьде нито дума за лъжите на комуниста трето поколение. Един приятел ме предупреждава изобщо да не се заблуждавам, че ще публикуват статията ми. Твърди, че опозиционната преса е контролирана от комунисти:

          “Нали журналистите са си съвсем същите хора! Само се завъртяха обратно по посока на вятъра!”

          Нима ще се окаже прав? Търся по телефона редакцията на “Свободен народ”, не мога да ги намеря. Заминавам за чужбина, но преди това изтръгвам обещание от Пламен Даракчиев, че ще изнесе лукановите думи пред парламента. Пламен не изпълнява обещанието си. Статията ми обаче излиза на 09.11.1990 г.! Със закъснение от един месец и половина!!! И е първата остра статия срещу Луканов в започналата кампания в печата, завършила с обща стачка и събаряне на комунистическото правителство.

          Ноември-декември 1990. В Скандинавия изнасям лекции пред университетски аудитории върху професионална проблематика. Колеги-слависти със съжаление си припомнят, че за поддържане на професионалните си контакти са правили компромиси с представители на комунистическия режим в България и в другите източноевропейски страни. Знаят, че съм дисидент, молят ме да изнеса няколко лекции и за положението в България. Естествено, съгласявам се с удоволствие. На лекцията в Осло, обявена и в пресата, присъстват представители на местната администрация и имигрантските служби. Разобличавам комунистическата мерзост. Правя предвиждане за скорошни вълнения и за промени в България, за евентуално падане на правителството на Луканов. Слушат с интерес, но след победата на червените на изборите през юни за скандинавците България е вече една забравена, напълно безинтересна страна.

          След лекциите оставам още малко в Швеция. В България е студ и мизерия. Приятели ми препоръчват да опитам да остана завинаги в Швеция – обсъждаме варианти. Постепенно осъзнавам, че независимо от всичко не мога да остана в чужбина. Започва стачката срещу Луканов. По цял ден слушам “Хоризонт” (когато се хваща) и “Свободна Европа”. Луканов пада. Шведите са започнали да следят с интерес събитията и след края на стачката се радват заедно с мен. Познати идват специално да ми честитят.

           “Останаха само две комунистически страни в Европа”, казва един колега.

          “Кои?”, питам.

          “Албания и Швеция”, отвръща.

          По-кьсно и двете ще ни задминат.

          Януари-септември 1991. В България. Тотално депресиран.

          01 октомври 1991. Еуфория.

          Ноември-декември 1991. Творчески подем. За пръв път от три години се връщам към професионалните си интереси. Написвам отдавна замисляната книга “Видът в английския език”.

          Януари-октомври 1992. За прьв път от пет десетилетия поне може да се диша в тази страна.