Провалът на борбите на демократичните сили за промени в научната и университетската среда

Красимир Кабакчиев

Статията е публикувана в книгата Храмът, София, 2004: Издателство "Филвест" (стр. 128-133).

           Днес, когато в областта на академичното законодателство цари пълен хаос (вж. и другата ми статия в този сборник), мнозина от академичната област си задават въпроси от типа:

“Защо стана така, че днес в тази страна почти не се прави наука?

“Защо в университетите и научните институти преобладават некомпетентността, шуробаджанащината, корупцията?”

“Защо позициите на комунистическата номенклатура останаха непокътнати?”

“Как стана така, че преподавателите по “научен комунизъм”, “история на БКП”, “история на КПСС”, “философия” (разбирай марксизъм-ленинизъм) и пр. днес учат студентите на маркетинг, “икономикс” (кой ли въведе този “термин”?), човешки права и пазарна икономика?”

“Защо няма перспективи за развитие на младите учени и те са принудени да търсят работа в чужбина?”

В началото на месец ноември 1989 г. в тази страна преподавателите от висшите училища и работещите в научните институти бяха сред първите, излезли по улиците с искания за декомунизация и демократични промени. Тогава специално в София имаше множество научни институти и едва ли повечето от работещите в тях главно инженери – физици, химици и пр., са очаквали, че след две или три години институтите им ще бъдат закрити и те, както и редица преподаватели по неидеологически дисциплини от висшите училища, ще трябва да си търсят поприща, нямащи нищо общо с науката. Борбата тогава беше срещу комунистическата мафия в академичните среди и за ново законодателство.

            Основен порок на комунистическото академично законодателство, което е в сила и до днес – представено най-вече от Закона за научните степени и научните звания, е тайното гласуване – на всички равнища на вземане на решението. В условията на комунистическа диктатура тайното гласуване можеше да се разглежда като положителен аспект на академичното законодателство. Но прилагането на този закон в условията на демокрация показва, че тайното гласуване се превръща в оръжие на политическата партизанщина – става така, че кой да бъде доктор, професор и прочие се решава от назначените политически мнозинства във ВАК. Това е недопустимо – научната дейност не може да бъде оценявана чрез “политически” критерии. Тайното гласуване води и до феномена “колективна безотговорност”, при който мотивите за решенията остават неизвестни и отговорност за тях не може да бъде търсена.

Друг конкретен аспект на старото законодателство, свързан с вземането на решения във ВАК при защита на дисертации и осъществяване на процедури и разкриващ пълната му несъстоятелност, е начинът на определяне на положителния и отрицателния вот. При научен съвет от 24 члена една дисертация може да се защити при получени единадесет отрицателни бюлетини и не може да се защити при получени четири бели бюлетини и нито една отрицателна. Това е така, защото за успешна защита се изискват положителни гласове половината плюс един. Но при безпричинно отсъствие на една трета от членовете на научния съвет (което се случва доста често) само четири бели бюлетини са фатални за защитата на дисертацията – на дисертанта не достига един глас, за да има одобрението на научния съвет. На отсъстващите членове на съветите не се налагат никакви санкции – и по простата причина, че санкции изобщо не са предвидени. Самите решения се вземат при пълна анонимност, която осигурява на членовете на научните съвети възможност непрекъснато да сформират съзаклятнически групировки за облагодетелстване на едни лица (обикновено некадърните) и създаване проблеми на други (кадърните), да проявяват пълна безотговорност във вземането на решения и същевременно да бъдат сигурни, че безобразията им ще останат несанкционирани. Следва да се има предвид и това, че всички научни работници в страната до края на 1989 г. бяха номенклатура на различни равнища на комунистическата партия, поради което редица хора, способни да извисят нацията и науката останаха извън нейния периметър – заради това, че бяха деца на "народни врагове" или просто недостатъчно добре обиграни тарикати.

В началото на демократизацията на страната, вместо да бъде сформиран един мощен синдикат на учените в рамките на “Подкрепа”, от съществуващия първоначално синдикат на учените при “Подкрепа” (чийто председател беше авторът на тези редове) бяха обособени три отделни синдиката на учени. Първи заявиха желание да се отделят работещите в БАН – едно егоцентрично решение, произтичащо от едно неподплатено с нищо високомерие на тези хора. След това поради неясни причини и останалите учени в “Подкрепа” сформираха не един, а два синдиката. Така или иначе, трите синдиката на учени в “Подкрепа” не сториха абсолютно нищо за промяна на съществуващото статукво в академичната област – което произтичаше главно от законовата и подзаконовата уредба. След първоначалната еуфория на демократичните сили и след идването на власт на правителството на Филип Димитров постепенно взе да става ясно, че синдикатът “Подкрепа” е създаден, не за да стане нещо като “Солидарност”– т.е. най-мощният синдикат в страната, опора на демократизацията и на защитата на професионалните права на хората. Напротив, очевидно беше, че “Подкрепа”, обратното, е създаден, за да даде лидерска роля на другия синдикат, бившия казионен, КНСБ. А на “Подкрепа” беше отредена ролята да бъде фигурант на синдикалното игрално поле. Доказателство за това бяха предприетите от страна на “Подкрепа” действия против правителството на Филип Димитров. В резултат на тези действия по-интелигентните членове на “Подкрепа”, в това число учените, започнаха масово да напускат синдиката. СРОН – Синдикатът на работещите в областта на науката, напусна “Подкрепа” в началото на 1993 г. и се присъедини към новообразувания Национален професионален съюз (НПС) с лидер Пламен Даракчиев. За съжаление обаче и самият НПС не успя да привлече сериозна маса хора и не успя да просъществува дълго. И след 1992 г. “Подкрепа” – доколкото в този синдикат изобщо бяха останали някакви учени, не можа да направи абсолютно нищо за защита на професионалните права в академичната област.

През периода преди идването на власт на правителството на Филип Димитров комунистическата номенклатура успя много добре да уреди положението си, като отмени Правилника за атестирането на научните работници и специалистите с висше образование. Отмяната на този правилник беше много силен ход за запазване на позициите на комунистическата номенклатура, тъй като старият правилник предвиждаше атестирането на учените (научните работници) да се осъществява, независимо от това, дали една от страните желае атестирането или не. Вярно е, че Правилникът за атестирането съдържаше в себе си текстове, отнасящи се до политическите изисквания към учените, които бяха станали противоконституционни след влизането в сила на Конституцията от 1991 г. Но тези текстове можеха да отпаднат, а Правилникът в останалата си част да се запази, тъй като той беше един нелош нормативен документ, регламентиращ реда на атестирането и принуждаващ и двете участващи в процеса на атестирането страни да го осъществяват. Вместо да измени с постановление Правилника за атестирането, като го осъвремени и адаптира към новата конституция, ръководеният от Луканов Министерски съвет просто го отмени и така тогавашното комунистическо правителство създаде невъзможност да бъде търсена сметка от лицата с научни степени и звания, поддържали чрез своите писания една варварска обществена система и един престъпен режим.

Вместо да побърза да запълни нормативния вакуум и да създаде нов Правилник за атестирането, правителството на Филип Димитров избра един много спорен, чисто политически и в крайна сметка глупав път за решаване на проблема, като въведе неколкомесечен мораториум върху присъждането на научни степени и звания и назнаването на научни длъжности. А може би е било саботаж от страна на прокомунистическите сили в тогавашното правителство. Мораториумът не само не доведе до някакви позитивни резултати, той създаде невероятен бюрократичен хаос, след прекратяването на който не можеше по никакъв начин да стане ясно кой, защо и как е получил или не съответната степен, звание или длъжност. Можем ли да приемем, че правителството на Филип Димитров не е имало време да се занимава с научните степени и звания? Не, тъй като по времето на това правителство все пак беше въведена някаква мярка за промяна в академичната област в лицето на посочения мораториум и беше приет нелошият закон “Панев”, на базата на който отявлените членове на комунистическата номенклатура бяха отстранени за определен срок от управлението на институтите и висшите училища. Според мен провалът на правителството на Филип Димитров в опита си да въведе някаква реформа в академичните среди беше причинен до голяма степени и от един изключително лош избор на министър на образованието и науката. Този пост в правителството на Димитров беше поверен на един комунист, син на още по-отявлен комунист. Години по-късно се оказа, че въпросният министър-комунист е бил против закона “Панев”. В една цивилизована държава, когато си министър, а не си съгласен с политиката на правителството, подаваш оставка. Е, разбира се, България тогава не беше цивилизована държава – а не може и сега да се твърди, че е. А комунистите в структурите и правителствата на СДС, разбира се, винаги са присъствали там неслучайно.

Въвеждането на ред в академичната област вървеше по път, сроден на този на демократизирането на държавата – неяснота в идеите, пълен хаос във формулирането и осъществяването им. За разлика от днес, обаче, в онзи период все пак се мислеше повече за евентуални законодателни и други решения за изчистване на академичната област от комунистическите, номенклатурни и други паразити в нея. В края на 1991 г. написах статия, в която предложих на основата на поголовна атестация да бъдат отнети научните степени и звания на тези, чиято продукция е била ненаучна. Статията беше посрещната с голям интерес от журналистите и беше незабавно отпечатана в два вестника едновременно: “Век 21” (бр. 46, 13.11 – 19.11.1991 г. – с прекрасна карикатура на художника Камен Атанасов) и “Подкрепа”. От името на СРОН при “Подкрепа”, където тогава все още участвахме, няколко учени дадохме пресконференция с предложение за всеобща атестация и отнемане на научните степени и звания на тези, които не ги заслужават. Пресконференцията предизвика фурор в журналистическите среди, главно в двете крайности: беше посрещната с възторг например във в. “Ранно утро” и с яростни нападки в “Дума”. За отбелязване е, че вестник “Демокрация”, пълен също както тогавашното (а може би и днешното) СДС с агенти на Държавна сигурност, запази мълчание. Правителството и Министерството на образованието и науката, както казах, ръководено от комунист, също запазиха мълчание.

Дойде правителството на Жан Виденов и веднага, разбира се, отмени закона “Панев”. След това дойде дългоочакваното уж прогресивно правителство на Костов – което следваше или да въстанови закона “Панев”, или да го замени с подобен. И най-вече трябваше да проведе тотална реформа в академичната област, включително като създаде нов законов и подзаконов регламент за присъждане на научни степени и звания. Правителството “Костов” не само не въстанови закона “Панев”, но и не си мръдна пръста за осъществяване на реформа в академичната област. Вместо да проведе атестация на всички учени в страната и да ликвидира ненужните структури и щатни места – например в колоса на глинени крака БАН, правителството “Костов” дори не благоволи да запълни основната празнина в академичната нормативна база, като приеме Правилник за атестиране на учените съгласно с чл. 42 от Закона за научните степени и научните звания.

Нещо повече, през 2000 г., именно по време на на правителството на Иван Костов, използвайки пълното безхаберие на това управление в академичната област и “сините” академични деребеи, които се бяха настанили в правителството, комунистическата номенклатура в БАН успя да циментира кадрите си, така да се каже, до живот. В Общото събрание бе прокарана радикална промяна в Устава на БАН, с която бе премахнато ограничението за максимум два мандата за участие на отделно лице в управлението на институтите и на БАН на всички нива – като се започне от член на научен съвет или директор на институт и се стигне до председател на БАН. Преди това, след въвеждането на Устава на БАН през 1992 г., в продължение на няколко години Общото събрание на БАН беше ръководено от небезизвестния син деец Йордан Василев. Съгласно с чл. 58 от Устава на БАН, учените в БАН се атестират на основата на критерии и методика, приети от Общото събрание на БАН. През мандата на Йордан Василев такива критерии и методика не бяха създадени. Те не бяха създадени чак до края на месец март 1999 г. Но и след като в края на месец март 1999 г. критерии и методика за атестиране на учените в БАН бяха създадени, те и до този момент изобщо не се прилагат.

Накрая, след толкова много беди в българската политика, а оттам и в българската академична област, дойде истинското бедствие – правителството “Сакскобургготски”. Правителство, ръководено от лице, за което се твърди, че дори няма висше образование. Това “правителство”, освен всички безобразия, които сътвори, не само не направи абсолютно нищо за промяна в нормативната база за присъждане на научни степени и звания, тъкмо напротив – то дойде, за да извърши, заедно с президента Първанов, пълна реабилитация на позорното комунистическо минало на страната. Тук са достатъчни само два примера за реабилитация на комунистически академични кадри. За член на Висшия съдебен съвет от квотата на НДСВ бе избрано лице, професор, което в свой “научен труд по право” през самата 1989 г. оправдава така наричащия се “народен съд”. Наградено току що с орден “Стара планина” за академични постижения в правото е и лице, пряко виновно за провеждането на така наречения “възродителен процес”.

В заключение. Въпреки че в нейните редици има много представители на академичните среди, демократичната общност в България никога не е имала ясна идея за това, как трябва да бъде проведена една реформа във висшето образование и науката. По тази причина днес в научните институти и висшите училища царят беззаконието, некадърността, цинизмът, шуробаджанащината и откровената простащина. Репресирани и напълно обезкуражавани биват младите в науката и висшето образование. Впрочем повечето млади, желаещи да се занимават с наука, не са в България. Страната е подложена на страхотен брейн-дрейн, който постепенно я превръща в нещо като бананова република. Днес сред населението в трудова възраст преобладават – без обида към която и да било професия – шивачките, фризьорките, камериерките, охранителите, шофьорите и монтьорите. В забавната област – шоу-бизнеса, преобладават чалгарите и чалгарките. Учителската професия е принизена, защото от училищата, освен главно емигранти за Германия, Франция, Австрия (в тези три страни следването за чужденци е все още безплатно) и САЩ, излизат представители на споменатите по-горе професии и наркомани и проститутки, а върховната представа за бъдещ успех на една ученичка е тя да стане рекламен модел и “миска”. Да, всяка трудова дейност за безспорното благо на обществото е достойна. Но когато в една страна няма място за учени, особено за млади учени, когато няма място за истински дейци на културата, когато дори няма място за достоен живот, тъй като в тази държава днес достоен живот е почти невъзможен, това просто не е държава.

            Членовете на академичната общност над 60-годишна възраст са главно номенклатурчици – отявлени комунисти и асоциати на комунистите, които не само не желаят реформа, те саботират всеки опит за промяна. Сред учените над 50-годишна възраст не съществува достатъчно демократичен, правов и граждански потенциал за необходимата реформа, а и много от тях също така са обвързани с комунистическата номенклатура. Следователно надеждите за осъществяване на промяна са обърнати към по младите в науката – хората в 30-те и 40-те. Ако обаче и те не успеят в обозримото бъдеще – за няколко години, да се преборят за реформа за ликвидиране на отвратителното наследство на комунизма и комунистическата номенклатурщина в академичната област, промяната ще трябва да се осъществи наистина, както се казва, с времето. По естествен път.