ЗА ПОРЕДНАТА ПОДМЯНА

 Д.ф.н. Красимир Кабакчиев

Статията е публикувана, с известни съкращения, във в. “Про & анти”, год. XI, брой 21 (495), 24 – 31 май, 2001 г.

Както е известно от множеството публикувани напоследък в пресата материали и от обстойното интервю по “Свободна Европа” с Пламен Даракчиев, инициатор за създаване на Движението “Оборище” и автор на неговата платформа, през месец май 2000 г. след преврат, осъществен чрез организацията “Защита”, за председател на Движението “Оборище” бе избран г-н Тошо Пейков. Движението загуби голяма част от своите членове, след това бе пререгистрирано,  а платформата му коренно променена в националистическа. Преди две седмици Движението бе избрано от Симеон II да го представлява в изборите.

          Подмяна на думи, подмяна на идеи, подмяна на имена на организации, на хора. Толкова свикнахме с Подмяната, че спря да прави впечатление. Членовете на една партия, която се пишеше с голямо П – вероятно защото беше престъпна, днес се обиждат, че ги наричат комунисти. Атеисти станаха набожни, спортисти станаха банкери, престъпници, сменили имената на стотици хиляди души, вместо да гният в затворите, се тревожат за толерантността в политическия живот и за правата на човека.

          Но днешната подмяна е не по-малко шокираща. Наследникът на царя, когото БКП назоваваше “главна опора на господстващата реакционна буржоазия”, кани в движението си комунисти, комунисти с охота влизат в организацията на представителя на “монархо-фашистката диктатура”. А сам префасонираният в политик цар, твърди, че се бил отказвал от короната – но го правел, не за да се домогва до нея чрез парламентарни маневри, а защото бил загрижен за морала на българската политическа класа. Вероятно от морални съображения е продал и царските ордени: заради обвързването на българската политика с Германия и Австро-Унгария и причиняването на двете национални катастрофи. Макар и може би не цялото, българското общество е обезпокоено: с всеки изминал ден страховете че, колкото и невероятно да изглежда на пръв поглед, Симеон Кобургготски е лансиран в политиката или пряко от комунистите, или чрез тях, стават по-големи. И би било жалко, ако тези страхове продължават да се изразяват под сурдинка и предимно в частни разговори.

          Във връзка с всичко това нека да се обърнем към фактите и обстоятелствата, отнасящи се до създаването на партията, върху която днес е стъпил новоизлюпеният от монарх политик. В оригиналната платформа на Движението за национално възраждане “Оборище”, за чието създаване огромен принос имаше Пламен Даракчиев, беше много точно и ясно записано, че Движението е за:

национално съгласие и общо усилие за съхраняване на постигнатото, за продължаване на процеса на икономически и социални промени, за продължаване на процеса на интеграцията с ЕС и НАТО, за съхраняване на законността и социалния мир.

Естествено, имаше се предвид постигнатото през последните години – след началото на 1997 г.

          Аз лично не зная каква точно е платформата на днешното “Оборище”. Пределно ясно е, обаче, че тя не би могла драстично да се отклонява от платформата и светогледа на днешния лидер на организацията г-н Тошо Пейков. А каква е платформата на г-н Пейков може да се разбере от публикуваните от него съчинения. Давайки си сметка, че г-н Пейков след стотина дни би могъл да бъде премиер на тази страна, но и точно поради това, ще си позволя да обърна вниманието на аудиторията към съчинението на г-н Пейков “Втора книга на летописите – България през XXI век”, публикувано в самия край на 1998 г., което сам авторът е нарекъл “репетиториум”.

          Репетиториумът, според надлежно дадената в самото съчинение дефиниция, е “учебно помагало за затвърждаване на наученото и за подсещане – повторение на най-основни положения от дадена област на знанието”. С други думи, съчинението на г-н Пейков откровено е насочено към някаква инфантилизирана аудитория, защото той се опитва да я учи така, както се учат децата да разказват приказки: чрез повторение – в случая на това, което г-н Пейков е сътворил и нарича “област на знанието”:

Трябва да повтаряме истината” [заявява в предисловието г-н Пейков] до нейното наизустяване …

По своя наивистичен патос на доста места съчинението напомня за политическата пропаганда от 50-те години на ХХ век, изпълнена с фразеология от типа “да се борим неуморно за истината, като усвояваме великото учение на Сталин”.

          Но да се обърнем към предисловието на репетиториума на г-н Пейков. В него се твърди, че днес много българи си задават следните два въпроса:

Кой съсипа бъдещето на България?

и

Има ли Изход за България?

Въпреки че първият въпрос (Кой съсипа бъдещето на България?) сам утвърждава липсата на бъдеще за страната и изключва утвърдителен отговор на втория (Има ли Изход за България?), г-н Пейков продължава така:

За да отговорим на тези въпроси, “трябва да разбулим лъжите, загадките и мистериите, прикриващи истинските цели на така наречения “преход”.

Но в съчинението, посветено преди всичко на събития, случили се през последните десет години и обикновено определяни като “преход”, са направени не толкова конкретни изводи, колкото едно голямо множество внушения. Сред тях като основни се очертават две. Първото е, че “преходът” в България е нещо изключително вредно за българите. И второто, особено съществено, е, че “преходът” изобщо не е дело на българите. “Преходът” – г-н Пейков поставя тази дума в кавички – е резултат от планирани зловредни действия “в интерес на користни и чужди за страната сили”.

          Въпреки прокламираната от автора необходимост, както той се изразява, да се разбулят “лъжи, загадки и мистерии”, така наречените от него “користни чужди сили” остават, меко казано, твърде неопределени. Направих си труда да съставя списък на представителите на користните – главно външни и отчасти вътрешни сили (обслужващи външните), виновни за днешното състояние на България. Ето ги. България, според г-н Пейков, е била подвластна на:

актьорите на контролирания модел; чуждите икономически групировки и техните вестници и банки, ограбили с помощта на чуждоземни наемници – политици и президенти, неоколониална България; криминални общности, бойкотирали въвеждането в страната на валутен борд; новите елити – състоящи се от политици, лобиращи на вътрешни и външни сили и интереси, банкери, търговци, предприемачи и финансисти, задължени да печелят и осигуряват финансово функционирането на представителния модел и разноските на политиците, на пропагандната машина и на вътрешните центрове, редакторите и журналистите, социолозите, политолозите и другите манипулатори на общественото мнение. Към елитите [според класификацията на г-н Пейков] спадат и охранителите, силовите структури и рекетьорите, които охраняват заграбеното от елитите и придобиват нови богатства под закрилата на трите власти чрез икономически и физически шантаж, натиск и убийства.

Специално внимание тук според мен заслужава определянето на всички редактори, журналисти, социолози и политолози като манипулатори на общественото мнение.

          Да се каже обаче, че книгата е бедна откъм конкретни имена на виновниците за положението на България чужди икономически групировки, вестници, банки, на користни банкери, търговци, предприемачи, финансисти, охранители, силови структури и рекетьори би било направо пресилено. Имена на виновници липсват – ако не се броят няколкото, част от тях на покойници: Атанас Тилев, неколцина от “Мултигруп”, Робърт Максуел, Огнян Дойнов, Андрей Луканов.

          Интересното е, че що се отнася до представителите на политическата власт, г-н Пейков с охота визира и громи словесно много от тях. Сред разгромените обаче не е Жан Виденов. За г-н Пейков бившият премиер е просто един неуспял “да подобри икономическата среда в страната и да се пребори с нелоялната конкуренция”. Нещо повече, Виденов е представен почти като герой, опълчил се срещу желанието на Черномирдин да му бъдат подарени българските газопреносни съоръжения. Осъзнал неудобството с похвалите към Виденов, на едно място авторът прави следната заслужаваща внимание бележка:

Виденов не ми е съмишленик, а опонент, чиято партия се опитах да забраня през 1992 г. със закон.

Тоест, поставил се в ролята на обществен обвинител, целящ забраната на БСП, г-н Пейков същевременно вижда председателя на тази партия като опонент – като фигура, с която се опонира. В този смисъл, ако г-н Пейков наистина се е опитвал да забранява БСП, подобно действие би могло да се оприличи на онова на каратиста, чупещ прозорците на Парламента в известните телевизионни кадри отпреди няколко години.

          За разлика от Виденов обаче, други политически фигури, като например Любен Беров, Тодор Вълчев и Иван Костов категорично са поставени от г-н Пейков на подсъдимата скамейка – и то на една и съща, като лица, еднакво обслужили

тази част от комунистическата върхушка, която забогатя от нерегламентираните си контакти със Запада, отхвърляйки догмите на социализма.

Тук следва да се предположи, че поддържаният от комунистите през 1993 и 1994 г. премиер не е чувал за книгата на г-н Пейков – иначе би било логично да се очаква пореден съдебен процес за клевета с ищец Любен Беров. Не е оставен неразкритикуван в репетиториума и г-н Бакърджиев. За него се казва, че в началото на 1997 г. бил дал на “движещите сили” революция – като повод за обявяване на хиперинфлация.

          Но нека да разгледаме онези от основните тези на г-н Пейков, които разкриват по-общия му политически мироглед. Според него:

Действителна икономическа независимост след “промените” получи определена незначителна част от българите, а всички останали станаха по-несвободни и по-бедни.

Тъй като г-н Пейков дори с голяма точност е изчислил броя на получилите икономическа независимост българи – между хиляда и две хиляди души, ясно е, че по виждането му днес почти всички българи, а именно 99,9 %, са по-бедни и по-несвободни. Следният цитат категорично доказва политическия мироглед на г-н Пейков:

Днешното състояние на българския народ е тиранията, робството и мизерията, докато неговите икономически и политически свободи са записани само на книга.

От това твърдение излиза, че българите дори са лишени от правото да гласуват за такива като г-н Пейков – нещо, което се опровергава от действителността. Но ако то може лесно да се докаже че е неистинно, за следващото е по-трудно. Според г-н Пейков участието през последното десетилетие на българите в стачки или политически митинги, както и упражняването от тяхна страна на правото им на глас в системата на една парламентарна демокрация не е било извоювано от тях, а им е било наложено – в името на нечии чужди на страната интереси:

В интерес на [една] малобройна (от 1 до 2 хиляди души), толерирана и от Москва и от Вашингтон върхушка [състояща се от най-нетърпеливите функционери от партийния апарат, органите за сигурност, висшите и средните номенклатурни кадри], бяха изкарани милиони българи по площадите и закарани пред избирателните урни.

          Тук не само пряко е изразено схващането, че българите не разбират същността на положението, в което се намират. Имплицираната от г-н Пейков теза е, че всъщност би било много по-добре през последните десет години българите да си бяха стояли вкъщи и въобще да не се бяха интересували кой и как ги управлява. Като се има предвид, че така нареченото от автора закарване на българите пред избирателните урни беше извършвано през комунизма, съчинението на г-н Пейков прилича на писано от някоя от днешните неокомунистически формирования, сред които е организацията “Защита”, дегизирана в националистическо наметало. Въпреки откровеността на направения в Движението за национално възраждане “Оборище” преврат, г-н Пейков заявява, че не познавал членовете на организацията “Защита”. Разбира се, възможно е човек да споделя възгледи, характерни за дадена организация, без да е неин член. Така или иначе твърдението на г-н Пейков, че почти всички българи, т.е. без някакви си хиляда или две хиляди от тях, днес са по-несвободни, не може да означава нищо друго, освен че през комунизма българите са били по-свободни. Оттук, дори г-н Пейков да не е бил член на комунистическата партия преди 1989 г., убежденията му не могат да бъдат определени другояче, освен като комунистически, или по-точно прокомунистически – в полза на все още живата, макар и позастаряваща социална прослойка, оплакваща краха на така наречената “диктатура на пролетариата”.

          Ето защо квинтесенцията на съчинението на г-н Пейков според мен е неговото обяснение за причините за провала на комунизма. Г-н Пейков пише:

Според мен комунизмът си отиде преди всичко поради натиска и интересите на определени кръгове на Запад, свързани по особен начин с икономически и политически групировки от средите на комунистическата върхушка на Изток.

И ето следващото изречение в това забележително откровение:

Външни са основните движещи сили, прокарали промените в България между 1989 г. и 1997 г. … Ще ги откриете измежду управляващите елити на САЩ и НАТО ...

Знае се, че, в пълен противовес на схващанията на г-н Пейков, за много хора комунизмът бе една зловеща империя на злото, най-робската и най-унизителната в историята на човечеството. Тя си отиде не заради интересите на изфантазираните от носталгика Пейков елити, а защото бе срината от технологично-информационния прогрес на модерната цивилизация и от нежеланието на хората да продължават да живеят несвободни – както и от нежеланието на свободните народи да виждат в Европа в края на ХХ век други народи несвободни.

          Така или иначе, в случилата се неотдавна в организацията “Оборище” жалка българска партизанска история се открояват няколко шокиращи обстоятелства. Едното е, че г-н Пейков, един изявен критик на промените след 1989 г. и откровен антинатовец, е бил за дълго време член и депутат на Съюза на демократичните сили. Остава загадка, първо, как точно е крил позициите си, второ, що за кадрова политика се провежда в СДС. Третото шокиращо обстоятелство е, че, без ни най-малко да крие своите възгледи, без ни най-малко да му е неудобно да се намесва в работите на другите и да им пречи, вместо да се опита да основе своя собствена партия за борба срещу “прехода” и НАТО, г-н Тошо Пейков решава да влезе в редиците на Движението “Оборище” и да го превземе. Ако историята свършваше тук, независимо от загубата на време, интелектуални и финансови ресурси, можеше да се махне с ръка и да се каже: “българска работа”.

          Но днес ситуацията е различна. Случаен ли е изборът на наследника на българските монарси на Движението “Оборище”? Очевидно не. Да прочетем следния пасаж от книгата на г-н Пейков – единственият в който е споменат бившия монарх:

За третия български президент [Петър Стоянов] има достатъчно време да се измъкне от задушаващата прегръдка на своите благодетели [тук г-н Пейков има предвид прегръдката на “користните чужди сили”], защото не само 2,6 милиона, а всички осем милиона ще се опомнят от манипулациите на контролирания модел. И тогава ако не Петър, то Симеон ще трябва да ги изведе от “египетски плен”.

Случайно ли е, че единственото конкретно (макар и съвсем общо и неопределено) послание, което монархът благоволи да заяви, беше за нов политически елит и морал в политиката? Случайно ли е, че Симеон Кобургготски избра да бъде представян и легитимиран за участие в парламентарните избори не от някой друг, а именно от движението, оглавено след преврат от г-н Пейков? Да видим как завършва мисълта на г-н Пейков за необходимостта българите да бъдат изведени от “египетски плен”:

В края на краищата една трета от българите вече прогледна, че на България е нужна друга – нова, независима, стамболовистка политика … И нов, непродажен, патриотичен елит.

          Дори да е трудно това да се докаже, днес има всички основания да се смята, че Движението “Оборище” закономерно е станало жертва на един широкообхватен заговор: първо, за препречването му да се намеси в борбата за власт като партньор на Съюза на демократичните сили, второ, за превръщането му в постамент на така наричания досега цар. Погледнато от страната на Симеон Кобургготски, почти всички негови досегашни кратки изявления и комюникета съответстват, дори в някои случаи дословно, на много от тезите в книгата на г-н Пейков. Или, иначе казано, г-н Кобургготски атакува Парламента, стъпил на платформата, идеите и манталитета на лица като г-н Пейков и организацията “Защита”. Като се съди от тезата на г-н Пейков относно чуждите на страната сили, тук следва да бъдат зададени въпроси като: не е ли тъкмо движението “Симеон Втори” най-чуждата досега на страната сила и няма ли тя да се окаже най-користната? Не са ли действията на господата Пейков, Гобурготски и компания подготовка за сриване стабилността както на Парламента, така и на страната въобще? И не е ли по-добре, вместо да се оставя на бъдещето да дава отговор на тези въпроси, те отсега да бъдат адекватно формулирани?

          И така, оказва се, че крадецът вика “Дръжте крадеца”. Докато г-н Пейков тръби, че користни и чужди на страната сили контролират нейния преход (но не посочва кои са те), текущите събития сочат, че користните и чужди на страната сили по-скоро могат да се намерят именно в кръга на организации като “Защита”, на допреди седмици никому неизвестния Съюз на жените, оглавяван от съпругата на автентичен комунист, и на днешното движение “Оборище”. Известен на обществото е и светогледът на някои от тези, които чрез движението на г-н Кобургготски ще влязат в Парламента и евентуално в изпълнителната власт: г-н Пейков, г-н Стоян Ганев, г-н Петканчев, г-н Венцислав Димитров. А зад гърба им ще стоят представителите на “Защита”. Това означава, че

не г-н Кобургготски ще провежда своя политика и ще гради нов морал, а въпросните организации и лица ще провеждат своята политика чрез г-н Кобургготски.

И дори да допуснем, че г-н Кобургготски не би желал да води страната към нова катастрофа – с оглед възстановяването на монархията, ясно е, че няма абсолютно никакъв законов механизъм, по който той да може да контролира своите избраници.

          Затова при спечелване на изборите от страна на движението “Симеон Втори” най-вероятната прогноза е за преграждане на пътя на страната към НАТО и Европейския съюз, постепенно връщане в орбитата на Русия и тотално унижение пред цивилизования свят – една катастрофа по страшна от Беровата и Виденовата, взети заедно – заради едно бъдещо безпомощно правителство и един напълно дестабилизиран Парламент. А едновременната кампанийност и загадъчност в текущата работа на Движението Симеон II създават и опасенията, че Парламентът и изпълнителната власт ще бъдат завладяни от лица много по-неконтролируеми и корумпирани, отколкото досега дори сме можели да си представим. Дано тази прогноза не се сбъдне! Няма обаче никаква причина тя да не се направи.