Кой открадна “История славянобългарска”?

За две нейни нови издания,

за “положителния образ на България”

и самоуважението

Но в тази пустиня отведнъж ще бликне силният фонтан
на животворен оазис от момента, когато някой дръзне
да изкаже истината … и поиска отговорните и безотговорните
да отговарят. И общество и хора да кажат: това беше лъжа,
нека обърнем нова страница, нека започнем на чисто, с истината.

Георги Марков, Когато часовниците са спрели

        Статията е публикувана под даденото тук заглавие във в. “Черно море” от 05 април 2000 г. и в сп. “Марица”, бр. 1 от 2000 г., както и, под заглавие “Кражба има – крадци няма”, във в. “Литературен форум” от 05.09. – 11.09.2000 г. (бр. 2/425)

          Очевидно е, че в контекста на днешните политически събития и най-вече поканата на България за преговори за членство в Европейския съюз въпросът за “нейния положителен образ” пред света е важен. Към необходимостта от изграждането му могат да се отнесат и мислите, изказани в “Литературен форум” (бр. 35/418) от директора на Издателството на Софийския университет г-н Димитър Томов:

“През тази година ние издадохме и пуснахме на пазара факсимилното издание на “История славянобългарска”. В много напреднала фаза е преводът на историята на английски език и смятаме да я издадем по същия начин с факсимилния текст на старобългарски и преводния на английския. Едно луксозно издание, което да представя пред света българската книжовност, на текста, от който тръгва началото на българското възраждане.”

Идеята за английско издание на “История славянобългарска” е похвална. Всеки ще се съгласи, че тя добре се вписва в днешния ден, и ако си припомним позоваването на нея от страна на президента на САЩ в речта му пред българската нация (а чрез CNN всъщност и пред целия свят).

          Задачата за превод на Паисиевата “История” от новобългарски на английски, разбира се, сама по себе си създава редица проблеми от лингвистично, историческо и друго естество. Ние, редакторът на английския текст проф. Богдан Атанасов, и аз, преводачът, се сблъскахме с тях и ги решихме по определен начин (други ще кажат доколко сме успели или не). Но тази статия няма да е посветена на проблемите, иначе съществени, около превода на книгата. Желанието ми тук е да споделя някои мисли, свързани с необходимостта от изясняване на определени въпроси, свързани с някои значими обществени истини в днешния период на преформулиране на обществени ценности, на икономически, политически и морален преход. Проблемът е, че постигнатата свобода на словото – огромното постижение на страната за отиващото си десетилетие, като че ли води до усещането, че значимите обществени истини са едва ли не нещо дадено от само себе си, че просто са резултат от свободата на словото, и че едва ли е толкова нужно да се води борба за тях.

          Ако разгледаме условията, в които Паисий се е борил за разкриване истината за българската държава и за значенето на историята й за националния дух, ще видим, че той, така да се каже, не е срещал “пречки от идеологически характер”, издигнати от противниците на делото му. На стр. 280 от българското издание на “История славянобългарска” (Изд. на СУ, София, 1998 г.), е записано:

“Така черновата-първообраз, изписана от ръката на самия Паисий Хилендарски, останала завинаги в библиотеката на Зографския манастир, където се съхранява и досега под № 1 в отдел I. E. 15.”

С други думи ясно е, че представителите на неприятелски настроените официални институции – чужда държава, чуждо духовенство и пр., не са потиснали патриотичния порив на Паисий. Конкретната заобикаляща среда – монасите от различни народности, с които той е водил национално-идеологическите си спорове както задочно, чрез труда си, така и пряко, очевидно също не му е попречила физически да пише и разпространява труда си. Но дори и да е имал пречки първият български възрожденец – ние днес не можем да знаем за това със сигурност – все пак блазе му на Паисий! Успял да завърши труда на живота си. Книгата му “останала завинаги в библиотеката на Зографския манастир”, а е стигнала до нас и разпространена под формата на преписи, правени с ентусиазъм.

          Тук у мен възникват асоциации с един творец от по-ново време. Две столетия по-късно, като Паисий, но от пепелта на много по-тежко робство, се въздига друг възрожденец, за да събуди съвестта на заспалите си съотечественици. Но между съдбите на първия възрожденец и най-новия, писателя Георги Марков, има повече различия, отколкото сходства. Марков не видя трудовете на живота си завършени, не видя приживе в родината си последователи-ентусиасти, разпространяващи словото му. Паисий, живял във време далеч преди откриването на аналгетиците и антибиотиците, е трябвало, както сам пише, да се бори с хроничното си главоболие, за да може да довърши труда си. Но не е бил подлаган на мозъчно (идейно) промиване! Нито е бил физически увреждан от противниците си! А във времето на невероятните постижения на науката в края на двадесетия век нито антибиотиците, нито съвременната медицина можаха да помогнат на Марков да оцелее физически – прострелян с невидима сачма, поразен от специално разработен интоксикатор.

          Във връзка с тези асоциации и с наличието (според мен) на определено обществено непознаване на определени значими факти, повлиян и от току-що излязлата забележителна книга за него (Аз бях той, София, 1999: Изд. “2 1/2”), тук бих желал да вметна някои неща, свързани с паметта на Георги Марков и с отделни събития около и след убийството му. (Някои от тях са описани по-подробно в книгата ми “Перипетии на надеждата”, София, 1992; вж. www.language-change.ibl.bas.bg [бел. на автора: този Интернет сайт беше умишлено ликвидиран, днес вж. www.andreeva.de].)

          Независимо от декларираното желание през последните години на редица български институции за разкриване убийците на Георги Марков (физически и морални), те и досега остават неизвестни на британската, българската и световната общественост. Разбира се, именно британската би следвало да се постави първа. Не само защото Марков посрещна смъртта си като британски, не български, поданик, а и защото Великобритания беше, а и до днес остава, по-достойна за името на този български възрожденец от ново време и мъченик. Но колцина от българите (имат се предвид образованите) знаят за обстоятелствата около убийството на Марков? Малцина. Във Великобритания, и далеч не само там, няма образован човек, особено от поколенията на свидетелите на събитието, който да не помни това убийство или да не знае за него. Не толкова защото бе извършено по един непознат в криминологията до момента начин. А защото един писател бе елиминиран физически! Заради това, че се е осмелил да говори истината! Защото бе убит творец, принадлежащ към същия духовен и цивилизационен свят, към който принадлежи и Западът – християнския!

          Налице, за съжаление, е и един друг паралел между творци, този път от различни народности, отново съдържащ в себе си и прилики, и различия, който много от българите, дори най-начетените, както изглежда, също не съзнават. Недълго след убийството на Марков (погледнато в исторически план), в подобна зона на идеологически сблъсък, се случи едно сходно събитие, в което беше замесен друг британски писател от чужд произход. На писателя Салман Ружди, определян като англо-индийски творец, мюсюлмански водачи наложиха смъртна присъда за произведението му “Сатанински строфи” – тъй като то осквернявало исляма. Но, забележете, смъртната присъда на Ружди беше наложена от представители на друга религия и напълно открито. Отделен въпрос е и това, че присъдата, слава Богу, остава неизпълнена. При Георги Марков нямаше открито обявена смъртна присъда. Той беше ликвидиран откъм гърба, прострелян с невидима отровна сачма, явно от представители на официални институции в една християнска страна (или представители на официални институции в две християнски страни).

          Възниква въпросът: на българската интелигенция и на българската политическа класа като цяло известно ли е наличието в западното публично пространство на така описания събитиен паралел? Едва ли. Та нали преди седем години на срещата на Анабел Маркова, съпругата на Георги Марков, с представители на българското писателско съсловие се оказа, че мнозинството от българските писатели нямат дори и смътна представа за обстоятелствата около убийството на Марков. Трудно е да се повярва, че днес положението е напълно различно.

          Всъщност човек не може да не си помисли, че цялата история на развитието на България през последното десетилетие можеше да бъде по-различна, ако не беше тъкмо въпросният паралел. Защото, ако в България той не се правеше (и досега не се прави), то той безспорно се правеше както във Великобритания, така и в останалия Западен свят – от онази прослойка, която определя държавността, т.е. и благосъстоянието, и културата, и политиката (включително външната) на онзи свят. Разбира се, паралелът не беше манифестиран в публичното пространство, по разбираеми причини. Но въпросната прослойка го имаше предвид във всеки един момент при определянето на отношението си и към българите, и към състоянието на държавата им в конкретния период. А за съжаление имаше и още печални факти, които нямаше как да не се отчитат при изграждането на това отношение. Например – мълчанието на седем милиона българи в съвсем близкото минало при насилствената смяна на имената на един милион техни сънародници. Но да спрем дотук!

          Спечелването на първите свободни избори в България от бившите комунисти, свалянето на първото демократично правителство, процесите на “желевизация”, “беровизация”, “виденовизация” само затвърдиха негативния образ на страната. Затова може да се каже, че това, което се случва днес като резултат от събития, станали едва през последните три години, е едно чудо. Първо събитията от декември 1996 и януари 1997 г. донякъде измиха очите на България пред света. Второ, въпреки тежките политически криволичения през по-голямата част от отиващото си десетилетие, в страната все пак се утвърдиха някои основни за Западната цивилизация ценности: свобода на словото, уважение към нея, толерантност в политическия и обществения живот, в междуетническите отношения. И в контекста на доскорошния негативен образ на страната пред света особено радващо е, че представители тъкмо на англо-саксонската му част първи и най-категорично застанаха в подкрепа на България. Най-напред Тони Блеър, след това и Бил Клинтън, с две речи, съответно в Софийския университет и пред катедралата “Св. Александър Невски”, които дълго ще се помнят и за които може да се предположи, че ще заемат особено място в историята на страната.

          С други думи Европа и останалият цивилизован свят вече гледат на България по различен начин. И в този смисъл един от големите въпроси на нацията, застанала пред прага на Европа, е за нуждата от по-нататъшното й духовно просветление, от възстановяване на достойнството и самоуважението й.

          Във връзка с това нека да се върна на двете нови издания на “История славянобългарска” – реализираното българско и подготвяното английско. И човек извън “кухнята” на книгоиздаването би могъл да предположи, че споменатата по-горе българска факсимилна публикация на “История славянобългарска” е била осъществена в дефицит от време – поради възникналата необходимост да се върне на гръцката страна оригиналът. Българската общественост знае, че преди около година президентът Стоянов върна оригинала на “Историята” в Света гора. Може да се смята, че за повечето от българите това е бил правилен дипломатически ход. Но нали уж, според цитираното по-горе твърдение в най-новото българско издание на “Историята”, “черновата-първообраз, изписана от ръката на самия Паисий, била останала завинаги в библиотеката на Зографския манастир”?

          Всъщност каква точно е истината относно “намирането” на Паисиевия оригинал в България? Как се стигна дотам, президентът на страната да трябва да връща един откраднат исторически паметник? Да изпада в неловко положение, без да има каквато и да било вина? Отговорът на тези въпроси и досега остава удивително неясен.

          Както изглежда, Паисиевият автограф е бил присвоен от Зографския манастир от комунистическата Държавна сигурност в някой от дните на дългите месеци и години преди 10.11.1989 г., като на мястото на оригинала е било поставено негово добре изработено копие. Но това са предположения. Не е известно да съществува официален документ, удостоверяващ с една или друга дата акта на “присвояването”. Разбира се, така нареченото тук (за благозвучност) “присвояване” си е една кражба – независимо от възможните “благородни мотиви” за нея, изтъквани в периодичния печат от определени лица с определен манталитет, определено минало и определена политическа ориентация. Напълно мъгляв остава и проблемът за самата дата на присвояването – като се има предвид, че монасите в манастира първоначално не са го установили. Президентът Стоянов набързо върна оригинала след оповестяването на кражбата, разразилия се скандал в Гърция и отправените оттам гневни упреци. Но всъщност каква е цялата история около “Историята”? Колко време е пребивавала тя извън Зографския манастир? Къде? Едва ли някой би могъл да нарече тези и други подобни въпроси маловажни за българското общество.

          Разбира се, да се отправят пожелания обществеността да бъде по-добре запозната относно “присвояването” би било наивно. Също както наивно би било очакването да бъдат посочени неговите изпълнители и поръчители. Кой би ги посочил? Кой би дал липсващата информация? Но показателното е друго: че при опитите за публично обсъждане на проблема се срещат следните две характерни и твърде различни реакции. Едни хора откровено заявяват, че изобщо, ни най-малко, не се интересуват. А други задават въпроси от типа: “Та нима бяха посочени извършителите на другите многобройни тежки престъпления през комунистическия и посткомунистическия период?” И добавят: “По-добре да оставим настрани дреболии като присвояването на “История славянобългарска”!

          Човек не може да направи нещо по-адекватно, освен да отмине първите – неинтересуващите се. Но не може да се съгласи с имплицираната от вторите идея за “дистанциране” от дискредитиращия акт. Защото тя е сродна с обясненията от типа “Такова беше времето!” С индивидуалния и груповия тарикатлък. С индивидуалното и колективното “безхаберие”. С останалите сродни феномени на миналото.

          Но какви са проблемите около новото българско издание на “История славянобългарска”? То е съвместно на Народната библиотека и на Университетското издателство “Св. Климент Охридски” (София, 1998). В краткия предговор е записано, че “включва четири основни части – факсимиле на Паисиевата чернова от 1762 г., […] превод на новобългарски език […], изследване на историята и палеографските особености на Паисиевия оригинал от покойния наш паисиевед проф. Божидар Райков и статия, обобщаваща значението на “История славянобългарска” за Българското възраждане, от доц. д-р Кирил Топалов. Но преди издателското каре – което е на последната страница, никъде не са посочени съставителите, т.е. носителите на отговорността за едно толкова важно издание.

          Всъщност посоченото като “изследване на историята и палеографските особености на Паисиевия оригинал” от проф. Божидар Райков представлява статия, състояща се от 23 страници (277-300 в изданието), от които на Райков безспорно принадлежат само 18 (а именно 280-296 и 299-300 в изданието). От кого са написани останалите пет страници не е посочено. Тъй като в издателското каре (единствено там) като съставители на изданието са посочени Кирил Топалов, Боряна Христова и Нина Вутова, може да се предположи, че това са авторите на останалите пет страници – които са съответно три в началото на статията (представена в предговора като статия на Райков) и две в нейния край. И все пак предположение, че цели трима души са написали три страници в началото на една статия и после още две в нейния край, е малко смущаващо. Възниква дори и съмнение за това, дали авторските права на проф. Райков са съобразени със закона и защитени – при положение, че, както смята една редакторка в издателството, посоченото като “изследване на Райков” всъщност би могло да се разглежда и като един голям цитат в статия на други хора.

          Може ли да се приеме, че пропуските около съставянето на статиите и изясняването на съставителската и редакторската отговорност са случайни? Според мен по-скоро не. Защото именно там където свършват трите първи страници с неуточнено авторство (стр. 280 от изданието), е изказано цитираното вече твърдение, че черновата-първообраз била останала завинаги в библиотеката на Зографския манастир. Това твърдение не само е една неистинност, която подхранва подозрението, че неуточненото авторство на петте страници, не е случаен пропуск. Ние днес знаем, че черновата-първообраз не е “останала завинаги в библиотеката на Зографския манастир”, просто защото е била отмъкната от Държавна сигурност, и явно за некратко време е престояла там. И колко: десетилетие, две, три? Тук възниква проблемът за морала на онези учени, които са знаели за присвояването. Едва ли днес може сериозно да се предположи, че основните специалисти в релевантните научни области не са били уведомени за “внезапното идване” на литературния паметник в България.

          Аз не мога да зная дали и доколко неистинността, присъстваща в българското издание на “Историята”, е случайна. Но, по принцип, ако една неистинност е поднесена целенасочено, тя е лъжа. Отделен е въпросът, че циниците могат да твърдят, че такава лъжа е “благородна”, и че дори самата кражба била “благородна”. Благородна за кого? А неистинността (лъжата), намерила място в новото издание на “Историята”, с какво е благородна? С това, че десетилетия напред, четейки това издание на Софийския университет, младото поколение на България няма да научи от него, че оригиналът на “История славянобългарска” е бил присвоен? И че години (неизвестно колко) по-късно е върнат с извинения от президента на България?

          С риск да бъда обвинен като прекалено суров към съставителите на изданието, ще изкажа следното мнение. С премълчаването на кражбата на литературния паметник и на връщането му, с обнародването на твърдението, че книгата била “останала завинаги в библиотеката на Зографския манастир” се изопачава историята на събитията, а оттам частично се оневинят участниците в тях. С премълчаването на истината се обезличава ролята на институцията Държавна сигурност и се спомага тя, доколкото е възможно, да остане извън обсега на общественото внимание.

          Истината за физическите аспекти на доскорошното полувековно робство на личността в България е страшна. Но още по-страшен е проведеният експеримент да се моделира в нея един примитивен духовен мир. С други думи, трагична е истината и за погазването на личността, и за доскорошното минало изобщо. В този смисъл премълчаната истина в българското издание на “История славянобългарска” не прави чест и на Паисий – който при цялата си положителна пристрастност към българите не спестява историческите факти за жестокостите им във войните.

          Но било каквото било – българското издание е нещо, което вече не може да бъде променено. Проблемът е с бъдещото английско. Днес, когато преводът му е завършен, аз, преводачът на първото английско издание на Паисиевата “История”, не бих желал то да повтаря посочените тук дефекти на българското и не бих желал името ми да се замесва с прикриването на една обществено значима истина, при това в международен план. Подобна е и позицията на редактора на английския текст. Историческите събития са такива, каквито са, а, слава Богу, днес тяхното скриване и изопачаване не е институционализирано така, както беше допреди десетилетие. Но това не означава, че определени кръгове не продължават да работят за каузите на позорното минало (защото за тях всъщност то е славно). Тъй като английското издание засега не е осъществено и все още не е написан предговорът към него, дано чрез тази статия се въздейства на неговия автор, който и да е той, така, че за бъдещата международна аудитория да бъдат отразени адекватно както значението на Паисиевата “История” за съвременна България, така и обстоятелствата, свързани с нейното местонахождение през последните години (а може би десетилетия).

          Признаването на една истина е въпрос на достойнство и самоуважение, а споделеното тук е продиктувано от следните убеждения. Първо, българската нация трябва да се отърси от рецидивите на позорното минало. Второ, както обнародването на неистини, така и спотаяването на едни или други значими истини могат да бъдат пагубни за моралното благосъстояние на обществото. Във връзка с това нека, и заради паметта на най-достойния българин на отиващия си век, и в името на покаянието и бъдещия желан прогрес, отново да си припомним и да не забравяме, че докато през октомври 1978 г. светът се тресеше от ужаса на неговото убийство и името му не слизаше от средствата за масова информация, в страната и тогава, и през следващите единадесет години цареше пълно безмълвие. Българското общество беше натикано в бездната на невежеството – тотално дезинформирано и манипулирано.

          Все пак нека завърша оптимистично. По повод идващото ново хилядолетие да си припомним няколко “Новогодишни фантазии” на Георги Марков, споходили го по случай настъпващата 1974 г.:

Какво искате да имате през Новата година? Какво искате да ви донесе тя? … Представете си, че сте напълно свободни хора … Никой не е повече жертва на човекоподобни тарикати, които са обсебили правото да се разпореждат с вашия живот уж в името на някои обществени принципи … Представям си Радио София изоставило помпозните си програми … и предоставило микрофоните си на всички, които чувстват, че имат да кажат нещо, вярно или погрешно, защото принципът на разума позволява да се греши” (Г.Марков, Когато часовниците са спрели)