Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.10.2009 09:00 - “Успехите” в академичната кариера на Красимир Кабакчиев – някои юридически аспекти на участието в процедури за придобиване на научни степени и звания
Автор: kkabakciev Категория: Технологии   
Прочетен: 1608 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 22.10.2009 09:01


 

“Успехите” в академичната кариера на
Красимир Кабакчиев –
някои юридически аспекти
на участието в процедури за придобиване на

научни степени и звания


Красимир Кабакчиев


Статията е публикувана в книгата Храмът, София, 2004: Издателство "Филвест" (стр. 41-48).

          Може да се каже, че действията за промяна на академичното законодателство, част от които е и тази конференция, започнаха след появяването на статията на г-жа Галя Маринова в бр. 38/2004 на вестник “Седем”. Статията, освен на общите безобразия на мафията в академичните среди, беше посветена по-конкретно на натиска, на който са подложени по-младите учени от днешната академична номенклатура. Поздравявайки авторката за статията, и в качеството си на човек, преживял редица от обрисуваните в нея безобразия (и във времена много по-тежки от днешните), и създал прецедент в българското правораздаване, свързан с академичните процедури, бих желал да обърна внимание на някои юридически аспекти на проблемите, свързани с придобиването на научни степени и звания.

          Много от конфликтите, които днес се наблюдават в университетите и научните институти, както и, общо взето, твърде ниското качество на научната дейност в тази страна, се дължат на един широкообхватен саботаж на държавността, осъществяван от комунистическата номенклатура и нейните сподвижници. В какво се състои този саботаж? Според чл. 42 от Закона за научните степени и научните звания “Научните работници подлежат на периодично атестиране не по-рядко от един път на пет години (ал. 1), а Редът и начинът на атестирането се определят с правилник, утвърден от Министерския съвет” (ал. 2).

Правилник за атестиране на учените обаче днес не съществува!

Правилник съществуваше до 1991 г., когато, вместо да бъде осъвременен старият – от него следваше просто да отпаднат текстовете, отнасящи се до политическите изисквания към учените, той беше отменен (ДВ, бр. 27/91). Отмяната на правилника за атестиране на учените през 1991 г. доведе дотам, че от 1991 г. до днес атестирането на учените, а оттам и присъждането на научни длъжности, звания и степени в България (а също и на академични) от правна гледна точка е напълно произволно – в смисъл, че не съществува валидна нормативна база, върху която то да се осъществява. Отделен е въпросът, че присъждането на научни длъжности, звания и степени всъщност, от друга гледна точка, съвсем не е произволно, а е напълно обосновано – посредством шуробаджанашки и псевдополитически критерии. И по тази причина немалка част от стойностните български учени емигрираха, а в академичните институции останаха да се подвизават главно членове на комунистическата номенклатура и некадърници. Положението е особено трагично в хуманитарната област, където за автентична наука е трудно да се говори.

          Преди време осъществих среща с високопоставен юрист в правителството, от когото чух признание, че правилник за атестиране на учените действително не съществува. По-интересното беше, че в прав текст ми беше заявено, че правителството – междувпрочем днес оглавявано от лице без висше образование, нямало дори и намерение да издава нов правилник, тъй като, видите ли, нямало консенсус между учените относно критериите за атестиране. С други думи, не само че в продължение на дълги години Министерският съвет не е изпълнил елементарното си задължение, вменено му със закон, той дори отказва да го изпълни! Още един пример за това, което днес твърдят мнозина в тази държава: че тя е абдикирала и изцяло зависима от мафиотски интереси. От така създалото се положение черпят дивиденти особено членовете на комунистическата номенклатура в хуманитарната област, с десетилетия градили кариери с вариации по “класиците на марксизма-ленинизма” и дитирамби за “Партията”.

          Положението в БАН е сходно – на практика и там липсват критерии за атестиране дейността на учените. Според текста на Устава на БАН, издаден в средата на 1992 г., “Дейността на учените в БАН се оценява периодично по критерии и методика, утвърдени от Общото събрание на БАН” (чл. 58, ал. 1). Критерии и методика, утвърдени от Общото събрание на БАН, обаче не съществуваха от създаването на Устава на БАН в средата на 1992 г. до края на м. март 1999 г.

На 04.09.1998 г. публикувах в “Стандарт” голяма статия, озаглавена “БАН си остава бастион на номенклатурата”, в която обрисувах подробно саботажа на държавността, състоящ се в умишленото неиздаване на правилник за атестиране и на критерии за научна дейност – в страната въобще, и в частност в БАН. Председателят на БАН и главният научен секретар подскочиха като ужилени и ме атакуваха с изявления в печата. С изявленията си обаче тези две лица на практика признаха кой именно осъществява саботажа. Същевременно, за да замажат изключително конфузната ситуация, двете лица и техните асоциати направо надминаха себе си: в края на март 1999 г. Общото събрание на БАН пръкна един документ, наречен “Критерии и методика за атестиране на учените”. Но и тези критерии и методика, чието съдържание – повече от нелепо – тук няма да коментирам, нито са в сила, нито някога след тяхното създаване са се прилагали в БАН.

Цел на тази статия е, споделяйки част от собствения си опит в борбата с академичната мафия, да посоча пътя, по който според мен би следвало учените, попаднали в подобна ситуация, да търсят правата си.

Неатестиран през периода 1985-1991 г. – умишлено, по политически и шуробаджанашки причини от комунистите и некадърниците в Института за български език при БАН, през 1991 г. заведох граждански иск срещу института за репариране на нанесените ми имуществени и неимуществени щети – следствие от умишленото ми неатестиране и, оттам, необявяване на конкурс за хабилитирано звание на щатното ми място. Когато започнах делото – повтарям, това беше 1991 г., т.е. зората на демократизацията и създаването на правова държава, адвокатът ми заяви, че понятието неимуществени щети в българското правораздаване е все още нещо като terra incognita, а няколкото видни български юристи, с които се консултирах, ми се усмихнаха и ме увериха, че ще изгубя делото. Делото продължи единадесет години! Налице днес са влязло в сила осъдително решение срещу Института за български език, който е осъден да репарира нанесените ми имуществени и неимуществени вреди вследствние на неатестиране и необявяване на конкурс за старши научен сътрудник втора степен за периода 1988-1991 г.1, и две принципни решения по казуса на Върховния касационен съд2. С тези три съдебни решения беше създаден прецедент в българското правораздаване! Съгласно с текстовете им всеки български учен, който не е атестиран и вследствие на това не е повишен в длъжност и (или) не е обявен конкурс на щатното му място за съответното хабилитирано звание, може да се обърне към Съда и да очаква, че съответният институт или университет ще бъде осъден да заплати нанесените му имуществени и неимуществени щети – разбира се, при положение, че ищецът докаже в съдебното състезание, че е притежавал необходимите качества за съответната длъжност или звание.

Както вече казах, делото, завършило с прецедент в българското правораздаване, продължи единадесет години, а академичните чорбаджии в така наричащия се Институт за български език – едно гнездо на комунистически номенклатурчици и напълно некомпетентни лица, разчитаха, че аз няма да го спечеля. С влизането в сила на осъдителното решение през 2002 г. аз бях, така да се каже, “реабилитиран”: може да се каже, че станах старши научен сътрудник втора степен, считано от 1988 г. Разбира се, не е кой знае какво постижение да станеш доцент в една изостанала посткомунистическа страна като България – пълна с доценти и професори с недоказани качества! Но да станеш доцент през 2002 г. от 1988 г., е, най-малкото, интересно.

Как се развиха събитията след периода 1988-1991 г., за който Институтът за български език беше осъден? През 1992 г. ръководителката на звеното, в което работех, внесе предложение да бъде обявен конкурс на щатното ми място за “старши научен сътрудник първа степен”. Тогава аз бях “кандидат на науките”, но имах необходимите научни приноси. Получи се резолюция, съгласно с която била налице нормативна пречка за обявяване на конкурс, а именно чл. 56, ал. 4 от Устава на БАН, според който длъжността старши научен сътрудник първа степен в БАН не може да бъде заемана от лица, които не са доктори на науките. Резолюцията, следователно, беше незаконосъобразна – тъй като чл. 56, ал. 4 от Устава на БАН не представлява пречка за обявяване на конкурс за старши научен сътрудник първа степен, а представлява пречка само за заемането на длъжността. Аз обаче реших да се съобразя с предвидената в Устава на БАН необходимост старшите научни сътрудници първа степен да бъдат доктори на науките.

За тази цел депозирах вече публикуваната си монография Видът в английския език като труд за защита на дисертация за получаване на научната степен “доктор на науките”. Поради некомпетентността и административната злоумишленост в така наричащия се Институт за български език при БАН, апробацията на труда ми бе осъществена с неколкомесечно закъснение. Накрая обаче, на 16.06.1993 г., процедурата за присъждане на научната степен все пак започна в така наричащия се Специализиран научен съвет по езикознание при ВАК. Този съвет се състоеше тогава, и все още се състои, предимно от комунисти и академични номенклатурчици, цитировачи на Т.Живков, Л.Живкова, В.И.Ленин, участници във възродителния процес, писачи на повърхностни съчинения, претендиращи за научни, лексикографски и др. Тези лица до края на 1995 г., т.е. в продължение на една година и половина – при едномесечен императивен срок, умишлено не назначиха рецензенти на апробирания ми труд, поради което срещу Института за български език, ВАК и Министерския съвет заведох съответния граждански иск. “Академичните” чорбаджии, разбира се, ни най-малко не се стреснаха от започващото съдебно дело и продължиха наглото си противоправно поведение. Естествено те ни най-малко не се стреснаха и от това, че в края на 1995 г. Кралското научно дружество на Единбург ме направи свой учен-изследовател за 1996 г. и ме покани в Катедрата по общо езикознание на Университета в Единбург да подготвя английски вариант на труда си.

Към края на 1996 г. приключих работата си в Единбург и се върнах в София. Рецензенти на труда ми все още не бяха назначени. Едва в началото на 1997 г., т.е. със закъснение от три години и половина, бяха назначени трима рецензенти, които представиха положителни рецензии. На провелата се през м. юли 1997 г. публична защита членовете на специализирания съвет гласуваха на дисертацията ми петнадесет отрицателни бюлетини, пет бели и една положителна. Те обаче явно си бяха направили лоша сметка, защото следващите две инстанции на ВАК – Комисията по езикознание (и др. науки) и Президиумът на ВАК нанесоха оглушителна плесница на самозабравилите се некадърници! Дипломата за доктор на науките ми беше присъдена през април 1999 г. Следващата плесница, още по-звучна, беше нанесена през следващата година, 2000, когато най-голямото научно издателство в света, Клувер, издаде актуализиран и разширен вариант на монографията ми Видът в английския език. Този труд, който между другото държи рекорд по цена за монография по семантика – продава се на цени между между 200 и 300 щ.д., беше веднага рецензиран положително в две от най-реномираните лингвистични списания, издания на университетите в Кеймбридж и Оксфорд. Нещо повече, едната рецензия, на откривателя на композиционния вид Хенк Веркьоил, е с обем 24 страници – нещо извънредно рядко срещащо се в науката, и завършва с извода: “Кабакчиев направи важно изследване на аспектуалността, [...] теоретичният принос е значителен”. Може да излежда излишно, но все пак нека да поясня, че самото публикуване на подобен монографичен труд в подобно издателство е нещо нечувано за изостаналото с десетилетия българско езикознание, повечето от чиито представители днес не използват нищо друго, освен понятийния апарат на съветското езикознание от 50-те години на миналия век – когато съветските “учени” и техните български асоциати се надпреварваха да тръбят как пръв капацитет в световната лингвистична наука е ... другарят Йосиф Висарионович Джугашвили (повече известен като Сталин).

Въпреки посочените по-горе събития и обстоятелства, а може би и именно поради тях – тъй като те вече се бяха дискредитирали напълно, чорбаджиите в така наричащия се научен съвет на Института за български език при БАН решиха да не се спират пред нищо – с цел, ако може, да продължават да ме дискредитират, ощетяват и унижават. Подминавам тук факта, че понастоящем подсъдими по дела за огромен брой клевети срещу личността ми и личността на моята колежка ст.н.с. д-р Любима Йорданова са една дузина лица от Института за български език. Няма да коментирам и развитието на тези дела, тъй като те все още са в начален етап поради изумителните безобразия в наказателното съдопроизводство в тази страна. От 1999 г. до началото на 2002 г. институтските чорбаджии, вместо да обявят конкурс за старши научен сътрудник на щатното ми място, стигнаха дотам, че се опитаха да приложат в оценката на научноизследователската ми дейност отменения Правилник за атестиране на научните работници и специалисти с висше образование, предвиждащ, между другого, участие в комунистическото възпитание на младежта. Нещо повече, с цел да не бъде обявен конкурс за старши научен сътрудник първа степен на щатното ми място, лицето Юлия Балтова, заемащо поста директор на Института за български език – за което един ден се оказа, че не познава правилото за пълния член в съвременния български език, си позволи в писмен документ да излъже Съда, че в Института за български език нямало щатна бройка за обявяване на конкурс. Налице е издадено определение на тричленен състав на СГС, НК, съгласно с което лицето Балтова е предадено на Прокуратурата поради наличие на данни за извършено престъпление3. И до този момент обаче лично на мен не ми е известно какво е свършила Прокуратурата по случая. Разбира се, при положение че, както е известно, обвинения в тази страна не се предявават дори за крупни грабежи, за ликвидиране на архиви на Държавна сигурност и пр., вероятно не би било чак толкова странно, ако и по този случай обвинение не бъде предявено.

В началото на 2002 г. лицето Балтова, тогава директор на Института за български език, издаде и една напълно нелепа по съдържание и съвършено незаконна заповед, съгласно с която шестима души, двама от които подсъдими по дело за клевета срещу личността ми, и още един, марксистът Ангел Пачев, който през 1980 г. беше громил буржоазната социолингвистична наука в Москва, трябваше да дадат оценка на работата ми. Обжалвах по съответния административен ред заповедта и предупредих официално, писмено, посочените в заповедта участници да не извършват незаконни действия. Писмените ми предупреждения бяха игнорирани, а участниците в незаконното обсъждане се събраха и се опитаха да осъществят незаконно атестиране. Повторих неколкократно, устно, предупрежденията си на незаконно свиканото събрание, четох дори съответните текстове от Конституцията, гарантиращи правата ми. Вместо да се вслушат в думите ми, участниците настояха да проведат сборището и дори започнаха да крещят. Тогава ударих с юмрук по масата и заявих, че забранявам да се провежда незаконното събрание. Тогава марксистът Пачев скочи от мястото си и изрева: “Къде се намираш ти, бе?” В следващия миг скочи върху масата, докато аз стоях седнал, с крака под масата, и ме нападна отгоре с юмруци и освирепяла физиономия. В мига, в който марксистът Пачев скачаше върху масата, чух и вик “Той ще го убие”. Това ме накара – при неизбежна самозащита, да ударя Пачев. След това самият Пачев ме удари, а после ме нарече “фашист”. Минути по-късно обаче на два пъти Пачев предложи примирие, което аз на втория път приех, тъй като реших, че другарят страда от нерви заради фалиралата марксистка “социолингвистична наука” и не исках да влошавам състоянието му.

Така наричащият се научен съвет на Института за български език при БАН обаче, вместо да наложи наказание на скочилия на масата и нападналия ме оттам с юмруци другар, взе решение да ... уволни мен; уволнението бе приведено в сила от лицето Балтова. След това, естествено, това изумително по своята наглост и абсолютна незаконосъобразност уволнение незабавно бе отменено от Съда. Но така наричащият се Институт за български език упорито обжалва решението и разчита окончателното да се забави с години.

Променя ли се с нещо хоризонтът на българската наука, по-специално в нейната хуманитарна част след политическите промени в тая държава, след приемането й в НАТО и плановете за присъединяване към Европейския съюз? Ни най-малко! С широкомащабния саботаж на държавността, състоящ се в несъздаването на ред и критерии за атестиране на научноизследователската дейност, могат да се обяснят ниското качество на научната дейност, постоянните кадрови и други конфликти, както и обстоятелството, защо начело на научните, университетските и др. важни институции и до днес стоят (или биват наново избирани) лица, които усърдно са работили в полза на комунистическата идеология и практика. След непознаващата правилото за членуване с пълен член директорка, днес директор на така наричащия се Институт за български език при БАН е другарят Васил Райнов, който е доктор на ... биологическите науки. В своето съчинение Мозък – език – съзнание, публикувано от БАН през 1989 г., другарят Райнов убеждава читателите си, че: “Класиците на марксистката философия задълбочено и последователно са разработили въпросите ... на човешкото съзнание” (стр. 8-9). Първите десетина страници на произведението на този другар подробно разглеждат приносите на Маркс и Енгелс – но не в описанието на капитализма през XIX век, а в ... изследването на мозъка, езика и съзнанието. Освен “приносите на Маркс и Енгелс” и на техните съветски последователи, значителна част в съчинението заемат и определени “български постижения”. Оказва се, че за разбирането на мозъчната дейност, освен самият другар Райнов, извънредно много били допринесли и другарите Тодор Павлов и Людмила Живкова, като на съображенията” на пламтящата правешка мислителка др. Райнов е посветил цяла страница от общо стотината в съчинението си – въз основа на което, както изглежда, е станал професор.

          И така, нека да резюмирам забележителните “успехи”, които постигнах в академичната си длъжностна кариера, след което ще се върна на въпроса за “успехите” си и в придобиването на научна степен.

В продължение на повече от седемнадесет години аз, носител на постижения и автор на публикации, с равнището на които не може да се похвали целият кадрови състав на така наричащия се Институт за български език при БАН – взет в неговата цялост и в цялата история на неговото съществуване, работих в него на длъжност, присъждаща се на начеващи в науката – като със самото ми постъпване на работа там през 1985 г. бях понижен в длъжност. През целия този период научноизследователската ми дейност не беше атестирана и не беше обявен конкурс за хабилитирано звание на щатното ми място. Цялото това невероятно дори за държава като България безобразие ми даде възможност да създам прецедент в правораздаването, състоящ се в проправянето на път в Съда за всички учени, попаднали в подобна ситуация. Разбира се, за периодите на ощетяването ми след 1991 г. са заведени и са в ход съответните други дела – включително срещу БАН, председателя на БАН и Министерския съвет. Веднага трябва да прибавя обаче, че тези мои “успехи” частично, но съществено, са помрачени от факта, че въпреки че осъдителното решение срещу така наричащия се Институт за български език при БАН е в сила вече повече от две години, и до този момент аз не съм получил присъденото ми обезщетение – вече поради определени законодателни решения, взети, първо, за съжаление, от синьото парламентарно мнозинство, а после допълнени и от жълтото – които тук няма да коментирам4.

И така, след като стана ясно какви забележителни “академични успехи” постигнах в Българската академия на науките, след като стана ясно как създадох прецедент в българското правораздаване по отношение на присъждането на хабилитирани звания, нека да обясня и това, че, както напоследък стана известно, аз се оказвам и първият човек, осъдил Висшата атестационна комисия за забавена процедура за присъждане на научна степен (решението не е в сила). По-горе вече посочих, че след като през 1995 г. така наричащият се Специализиран научен съвет по езикознание при ВАК не назначи в продължение на година и половина рецензенти на дисертацията ми, заведох дело. Неотдавна, в края на м.януари 2004 г., на втора инстанция бе издадено осъдително решение срещу ВАК и по това дело – с правно основание чл. 45 и чл. 49 ЗЗД. ВАК обжалва решението, като сред аргументите му е и становището, че делото е трябвало да се води по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани. Окончателният изход от това дело също така ще бъде интересен както от гледна точка на евентуалните бъдещи пострадали лица в случаи от подобен род, така и от гледна точка на българското право изобщо, тъй като, ако ВКС приеме аргумента на ВАК, че такива дела трябва да се гледат по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, това ще означава, че ВАК ще може да си позволява протакането с години на решаването на всеки един по-труден случай по присъждане на научна степен или звание. Казано с други думи, ВАК (или неговият правоприемник при промяна в законодателството) ще може да си позволява да бави с години решаването на процедурите, а пострадалите от забавянето им на практика ще могат да завеждат дела едва след тяхното окончателно приключване. Аз, естествено, се надявам да не стане така.

          В заключение бих си позволил да отправя съвет към всички учени, изпитващи на гърба си безобразията на академичната мафия, да не се оставят да бъдат накърнявани правата им! Тези лица не би трябвало да се колебаят дали да защищават или не правата си по административен, а, ако е необходимо, и по съдебен ред – ако това са хора, съзнаващи, че са (или че трябва да са) част от една свободна и правова страна. Свободата и “правовостта” на дадена страна са точно толкова ограничени, колкото е ограничено и “неправово” мисленето на хората в тази страна.

_____
1. На САС, 2 с-в, от 30.11.2000 г. по гр.д. № 1770/00.
2.
Съответно № 87/20.07.2000 г. на ВКС, IV отд., по гр.д. 1112/99, и № 454/13.05.2002 г. на ВКС, IV отд., по гр.д. 697/01.
3.
Определение на тричленен състав на СГС, НК, от 27.03.2001 г. по ч.н.д. № 38/2001 г.
4.
Става дума за текстовете на чл. 399 и чл. 239, ал. 2 от ГПК, които създават изключителни пречки за събирането на дължими суми от длъжници, които са бюджетни организации.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kkabakciev
Категория: Технологии
Прочетен: 633445
Постинги: 262
Коментари: 428
Гласове: 503
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031