Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.10.2009 07:58 - Такова беше, и е, времето
Автор: kkabakciev Категория: Технологии   
Прочетен: 2511 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 20.10.2009 11:25



ТАКОВА БЕШЕ
, И Е, ВРЕМЕТО:

лингвистиката като инструмент за политическа пропаганда*

   

Красимир Кабакчиев


(Статията е публикувана в: В.Глескер, М.Дозер, Л.Йорданова (ред.). 10 години промяна в Източна Европа.  (=Социолингвистика 4), стр. 397-406.
София, 1999: Издателство “Буллекс”.)


 
          В анализа на така наричания език на тоталитарното общество обикновено се правят изводи, съдържащи оценъчен елемент – например от типа на “подмяна на семантичното съдържание на думите с несъществуващи или възникващи в даден момент поради невежество на адресанта”. За описание на явлението се използват термини като “семантична деградация”, “редуциране на граматическите и лексикалните ресурси на езика” и др. Разбира се, възможността за диференциране например на български (руски и пр.) език на тоталитарното общество от обикновения български (руски и пр.) език зависи от възможността за концептуално обособяване на (наднационален) “език на тоталитарното общество”. Но независимо дали трябва да получи статут на лингвистичен термин или не, явлението “език на тоталитарното общество” следва да се разглежда като резултат от манипулирането на обикновения език вследствие насилственото превръщане на обикновеното общество в тоталитарно.

           За анализиране на езика на тоталитарното и постоталитарното общество в годините след края на студената война са сформирани колективи в лингвистичните кръгове на бившите комунистически страни, провеждат се семинари, конференции. Но изследванията като че ли предоставят малко основания за обособяване на език – или по-скоро метаезик (наднационален) на тоталитарното (или посттоталитарното) общество. За повечето хора, за неезиковедите, думата език в израз като език на тоталитарното общество се схваща в условен смисъл, като художествено средство, метафора. Комунизмът като вид тоталитаризъм, често се описва като казармена, по-рядко, в по-смекчен вид, като командно-административна система. Казармената метафора първоначално се използваше извън рамките на комунистическите държави, например в предаванията на Радио “Свобода” и “Свободна Европа”, а впоследствие стана преобладаваща част от новата обществена идеология в тези страни. Изразът командно-административна система беше наложен като клише по времето на вътрешното реформиране на самата комунистическа система, започнато в СССР по времето на Михаил Горбачов. Така или иначе, за ограничаването, обикновено в твърде висока степен, на приетите за универсални (според западноевропейската цивилизация) права на индивида – на словото, на събиранията, на свободно придвижване и пр., следва да се упражнява писан и/или неписан регламент, обосноваващ необходимостта от тези ограничения. В този смисъл във военните устави, в правилата на затворите, дори в трудовите и семейните кодекси (и в други подобни нормативни документи) вероятно биха могли да се намерят редица езикови изрази и понятия, в които са налице “семантични манипулации”, необходими за институционализирането на ограничаването на дадени универсални или “естествени”, базиращи се на биологични дадености, човешки права.1

          Но независимо дали се приема, че съществуват твърде малко или че не съществуват основания за обособяване на “език на тоталитаризма” като особен подезик на обикновения език за изграждане на идеологическата база и осигуряване практическото функциониране на тоталитаризма, възниква въпросът относно необходимостта от неговото обособяване. При наличието на съмнения относно тази необходимост може да се приеме, че зад влагането на значителни усилия за неговия анализ от страна на редица лингвисти и цели научни колективи стои известно – може би ненапълно осъзнато – желание да се даде оценка: не толкова на “езика на тоталитаризма”, колкото на самия тоталитаризъм, на идеологическия му фундамент, евентуално на причините за възникването и съществуването му. Подобна оценка обаче може да се разглежда не като същностна, а като морална, а поведението на лингвистите, анализиращи “езика на тоталитаризма”, да се схване като особена езиково-поведенческа стратегия за, така да се каже, подвеждане под отговорност на тоталитаризма.

          Но тук възниква сериозен проблем. Ако се установява наличие на вина, тя не може да бъде без носител. Очевидно, да се приписва вина на “езика на тоталитаризма”, било то от обществена или лингвистична (семантична) гледна точка, е съвсем неприемливо и несериозно. Наистина изказвания от типа Тоталитаризмът/ Комунизмът е виновен за материалната и моралната разруха са придобили широка гражданственост, но техният статут е сроден с този на израза “език на тоталитаризма”. Те следва да бъдат разглеждани като метафорични. От една страна, вината за осъщественото през тоталитаризма насилие над моралните ценности на цивилизацията носят създателите и разпространителите на комунистическата доктрина. От друга, сред идеолозите на комунизма днес историята следва да постави не само философите-марксисти. Много други лица, работили в областта на хуманитарните науки, и в частност езикознанието, са дали решителен принос за насаждането на  комунистическата идеология и нейните посттоталитарни превъплъщения.

          Ако бъдат разгледани например публикуваните в списание Български език в първите години след неговото създаване (през 1951 г.) най-представителни материали, третиращи езикознанието и българския език през призмата на преобладаващата за този период общественополитическа доктрина, ще се види, че от позициите на края на двадесетото столетие за своите писания авторите от онова време носят отговорност за налагането на идеи, които постепенно са се оказали разрушителни както за материалната култура на обществото, така и за неговия морал. В прочита на комунистическото минало днес ударение се поставя върху репресивното поведение на режима над индивида и деморализиращата роля на идеологията спрямо обществото като цяло. На заден план, като исторически фон, остава конкретната, личната отговорност на създателите на идеологията и техните сподвижници. В писанията на сътрудниците на списание “Български език”, а и на различни други издания през онова време, правотата на техните идеи е толкова ясно и категорично изразена, че не оставя никакво съмнение относно искреността на защитниците на доктрината – дори и тогава, когато защищаваните идеи откровено противоречат на елементарните постулати на здравия разум.

          Тази статия се позовава на съчинения, публикувани както преди десетилетия, така и в по-ново време. Но въпреки научната неистинност на анализираните писания, а и тяхната очевидна, обществено санкционирана неморалност, не е известно досега да е правено някакво самоопровержениеоще по-малко покаяние за изречени грешни слова2.

          Позоваването тук е извършено въз основа на следните убеждения. Първо, всяко писано слово остава. Второ, то не само може, то в много случаи се налага да бъде припомняно. Трето, авторът на определено писмено произведение носи пълна отговорност за него – при това не само приживе, но дори и след смъртта си. След смъртта си дори и повече – ако написаното слово е оставило значителен отпечатък върху мисленето и поведението на поколенията, ако е определяло насоките на развитие на обществото.

          В този смисъл голям интерес днес предизвикват материалите, лансиращи общественополитическата доктрина в началото на 50-те г. на XX век и подчинени на едно излизащо извън рамките на здравия разум, но представяно като съвсем искрено убеждение. Според него едно-единствено учение, олицетворено от една-единствена политическа сила, дори от един-единствен индивид (“вожда на революцията”), е способно да осигури едно-единствено възможно, дефинитивно разрешение на фундаменталните проблеми на обществото. Нещо повече, що се отнася до езикознанието, това учение е способно да представи единствено верния път за изследване на езика и за “подобряване на състоянието му”.

          Както се вижда от публикациите в списание “Български език”, през първите години на петото столетие (т.е. през годините на развихрянето на сталинизма), въпреки тоталния контрол на комунистическата идеология над обществения живот, езикът на средствата за масова информация в България е бил неприемлив за държавните управници и за лингвистите (вж. Георгиева 1954: сс. 277-281). От позициите на днешния ден прави впечатление обаче, че самата реч на езиковедите, следвали идеологията на сталинизма, е смислено примитивна, недодялана, гъмжаща от наивистични, многократно повтарящи се съждения. Тя не отговаря дори на елементарните, макар и винаги интуитивно установявани, изисквания за “езикова култура”. В статиите, публикувани на страниците на списание “Български език” от онова време, не само преобладават, но и непрекъснато, на пръв поглед излишно, се използват думи и изрази от рода на социализъм, социалистическо общество, теоретически и практически задачи, отговорност, задължения, революция, народ, работници на езиковия фронт, борба, мощен тласък, присъщи на фразеологията на не особено изисканата политическата пропаганда. Редакционната колегия на списанието в състав Андрейчин, Георгиев, Динеков, Леков, Мирчев, Романски, Стойков периодически излиза с уводни статии от типа “На непрестанна борба за богата, правилна, ясна, чиста и звучна българска реч”. В тях многократно се цитира Отвореното писмо на другаря Вълко Червенков до другаря Пиронков, което, по израза на учените-лингвисти, поставило “конкретно” и осветлило “от марксистко научно и обществено гледище” редица важни въпроси на “нашата” езикова наука и култура, “и по този начин” очертало “верните пътища, по които трябва да се разгръща дейността на всички наши работници в областта на родния език” (Редакционна статия 1954: с. 3).

           Една от имплицираните тези в тази наивистична реторика е, че на поданиците на социализма са нужни повторения в стила на приказките за деца. За да може пролетарската фразеология да бъде наизустена, понятията и идеите на тоталитаризма успешно и трайно индоктринирани, на “народа”, подобно на децата, трябва много – и много просто – да се говори. Разбира се, проблемът е, че, докато у децата отсъства здравият разум, и чрез езика и натрупването на опит те постепенно го изграждат, прилагането в лингвистично списание на подобен подход на инфантилизма спрямо аудитория, състояща се от интелектуалци, учени и учители, би могло да се разглежда единствено като една унизителна и самоунизителна стратегия.3

          Освен че с обвързаността си със сталинската доктрина спъват научното изследване на езика, повечето от публикуваните в списание “Български език” през 50-те години материали са посветени не толкова на същинската лингвистика, колкото на проблемите на така наречената езикова култура. Разбира се, видовото понятие “езикова култура” в тези съчинения изобщо не получава изчерпателна дефиниция – то се схваща също толкова интуитивно, колкото и родовото, разбира се, далеч по-сложно, “култура”. Всъщност сталинската епоха налага трагичен отпечатък върху редица лични и професионални съдби на работещите в областта на езикознаниетои хуманитаристиката въобще. Един от лингвистите, дали съществени приноси в граматическото описание на съвременния български език, професор Любомир Андрейчин, редактор на списание “Български език”, се превръща от теоретик в политически агитатор и основен деец на така нареченото езиково строителство чиято цел е както формалното, така и съдържателното редуциране на богатството на изразните средства до сухия шаблон на насилническата идеология. Самата цел е представена като оправдана от позициите на изискванията на “висшата наука” – главен носител на която е вождът на революцията:

“Борбата за по-висока езикова култура е първостепенна национална задача в живота на социалистическото общество. Тъкмо в условията на социалистическото общество може да бъде най-добре схваната нуждата от такава борба [...] В труда на Й.В.Сталин “Марксизмът и въпросите на езикознанието” беше направено принципно разграничение между речниковата и граматическата страна на езика. По този начин речниковият състав на езика беше осветлен ясно, както никога досега откъм своята роля и специфика в строежа на езика [...] Даденото от Сталин теоретическо изясняване на речниковата страна на езика ще допринесе несъмнено и за изясняване на редица важни практически въпроси на езиковата култура. Сега пред езикознанието и пред методиката на езиковото обучение стои задача с огромна важност – да се открият върху основата на сталинското езикознание пътища и средства за по-конкретна и плодоносна работа при усвояването на речниковия материал” (Андрейчин 1954: стр. 222-223).

           Езиковедите, работещи върху конкретни лингвистични проблеми през онова време, почти никога не пропускат да се позоват на сталинско-червенковските постановки и да последват призива за изпълнение на “езиковостроителните задачи”. Например М.Москов започва своите Езикови и стилни бележки върху една детска книга (Сребърният ключ на Камен Калчев) с напомнянето:

“Постановлението на ЦК на БКП от миналата година за състоянието и задачите на детската литература постави пред нашите поети и писатели отговорното задължение да се достигне до разцвет в тази област” (Москов 1954: стр. 390).

 Как едно постановление на ЦК на БКП ще съумее да разпали у пишещия онова, което е прието да се нарича божа искра, авторът не обяснява. Разбира се, самият израз “божа искра” звучи неадекватно в атеистичното общество, нетолерантно към всяка друга, некомунистическа, вяра. Ролята на божата искра се изпълнява от “Партията-вдъхновителка”.

          Опитите през онова време да се повлияе върху езика на дадена нация или етническа група разкриват част от най-същностната характеристика на тоталитаризма: стремежът не само да се приведат действията на поданиците в съответствие с изискванията на властта, но преди всичко да се моделира духовният мир на индивида според изискванията на господстващата идеология. Призивите за така нареченото “подобряване на езика” почиват на убеждението, че на усъвършенстване подлежат не само стилистичните средства на вестниците, журналистите или обикновените граждани”. “Езиковите строители” стигат до твърдението, че дори структурата на езика може да бъде изменяна и доизграждана, стига Партията да желае това. Изобщо Партията придава на външната форма на езика решаващо значение за реализиране “целите на революцията”. В края на една обширна студия за речника на Найден Геров Л.Стоичкова заявява:

“Изобщо Геровият речник може да ни бъде крайно полезен в борбата за изграждането на по-мощен, по-образен и по-богат български национален език, обявена от другаря Вълко Червенков в писмото му от 26.II.1953 г. [до другаря Пиронков]. В него другарят Вълко Червенков изтъква, че “не може напълно да победи подетата след 9 септември 1944 година културна революция, ако наред с разрешаването на другите нейни задачи не бъде издигната на голяма висота и нашата родна реч, нейната чистота и богатство, нейното благозвучие, ролята є като средство за общуване” (Стоичкова 1954, стр. 38).

           Тук заслужава да се припомни, че в посткомунистическата история на България са отправяни множество обвинения към бившите комунистически държавни управници за това, че в началото на 60-те години са се опитвали да присъединят България към Съветския Съюз. Значително по-малко внимание се отделя на далеч по-значимия факт, че се е водела систематична политика за постепенно премахване отвътре на основните символи на народността. Отделни езиковеди са се стремили, и до известна степен са успявали, да прокарват официална езикова политика, целяща русифицирането на българския език, обезличаването му, ако не по отношение  на граматическата, то поне на изразната му специфика, обедняването му откъм  лексикални и фразеологични ресурси.4

          Българските речници и енциклопедии от тоталитарния период (и без това извънредно малко на брой, бедни откъм съдържание, труднодостъпни дори в библиотеките) умишлено не включваха редица термини и думи с обща употреба в области като религия, философия, политология (табу сред специалистите и неизвестна на огромната част от обществото беше думата тоталитаризъм). Наложено беше пуританско отношение в стила на английското викторианство от деветнадесетия век към проблемите на секса, което доведе до изхвърлянето от книгите и речниците на думите, отнасящи се до определени части на човешкото тяло и човешката физиология, до невъзможността на подрастващите да преценят кои думи в какви ситуации следва да бъдат употребявани, до значителни проблеми в здравното, психическото и моралното им възпитание и развитие. Тези неблагоприятни обществени условия бяха привнесени от примитивизма на насилствено наложената в България руско-съветска комунистическа доктрина с нейния неписан, но основен постулат: забранено е всичко, което изрично не е обявено за разрешено. Според Вл.Георгиев (честван и до днес от някои като “голям езиковед”) руското влияние,

“което дава такъв мощен тласък напред на българския език в периода на формирането му като национален, е постоянно действащ фактор в целия му развой до днес. Но особено голямо значение то добива след народната победа на 9 септември. Днес резултатите от това влияние, което има такава здрава историческа основа, поставят нашия народ в най-благоприятно положение пред другите народи, които градят социализма, дават му възможност за най-пряко общуване със страната на строящия се комунизъм, за най-пряко приобщаване към великата съветска култура [...] ние съзнателно вървим по пътя на все по-голямото укрепване на близостта на нашия език с руския” (Георгиев 1957: 401-407).

          Примитивизмът, демагогията и откровените лъжи в разсъжденията в много от лингвистичните публикации в началото на 50-те г. на века, писани от автори, които и досега нерядко биват превъзнасяни в определени кръгове като научни капацитети, карат човек да се съмнява дали изобщо трябва да се гледа сериозно на езикознанието в България през последните десетилетия. Според научния съвет на Института за български език при БАН най-важниятнаучен продукт” на този институт – който би следвало да се смята за основна лингвистична институция в страната е Речник на българския език (РБЕ 1977-). Да разгледаме някои от дефинициите в това лексикографско съчинение. Според него буржоазната демокрация например е такава “форма на управление, която се основава на капиталистическа собственост върху средствата за производство и представлява диктатура на буржоазията над трудещите се” (вж. РБЕ, том 3, 1981, стр. 709). А социалистическата демокрация е “качествено нов, исторически висш тип демокрация, осъществявана от диктатурата на пролетариата” (вж. РБЕ, том 3, 1981, стр. 709). Същевременно обаче, според издадения след 1989 г. (през 1993 г.) том 7 на РБЕ, комунизъм е:

“според идеите на Маркс, Енгелс, Ленин – обществено-икономическа формация, която се изгражда на основата на обществената собственост върху средствата за производство и преминава през две фази на развитие” (РБЕ, т. 7, 1993: стр. 686).

Или, с други думи, в дефиницията на комунизъм (подготвена от главния редактор на речника В.Кювлиева) е пропуснат терорът, посредством който се узурпира властта, унищожава се демокрацията основното постижение на съвременната цивилизация, подлагат на физически мъчения и унижения огромен брой хора, извращава се индивидуалният и колективният духовен мир5. За сравнение вж. дефиницията на комунизъм в един произволно избран англоезичен речник (Уебстърз 1991: стр. 282):

“хипотетичен стадий на социализма според Маркс, Енгелс, Ленин и др., характеризиращ се с безкласово общество, отсъствие на държава и равно разпределение на икономическите блага, което следва да се постигне посредством революция и диктатура”.

          Известно е, че методологическа основа на голяма част от лингвистичните съчинения на немалко български езиковеди и днес са “постиженията на марксистката наука”. Подобно на В.Кювлиева, и Е.Пернишка (1993: 12) твърди, че:

“първите четири издадени тома от Речник на българския език (София, 1977-1984) [съдържат] най-съвременното научно издържано описание на българската лексика, изработено въз основа на [...] единни принципи”

По-нататък в произведението си, за да подкрепи научната издържаност на друга своя теза, отнасяща се до семантиката на съществителните имена, Пернишка (1993: 44) се опира на мисълта на Ленин, че “вещта е по-богата от всяко свойство (или качество) и от всяко крайно множество свои свойства.

          В съчинението си, озаглавено Мозък – език – съзнание (София, 1989: БАН) Васил Райнов заявява:

“Класиците на марксистката философия задълбочено и последователно са разработили въпросите [...] на човешкото съзнание” (Райнов 1989: 8-9).

Първите десетина страници на произведението на Райнов подробно разглеждат приносите на Карл Маркс и Фридрих Енгелс – но не, примерно, в описанието на капитализма през XIX век, а в изследването на мозъка, езика и съзнанието. Освен “приносите на Маркс и Енгелс” и на техните съветски последователи, значителна част в съчинението заемат и определени български постижения. Оказва се, че за разбирането на мозъчната дейност особено са допринесли Тодор Павлов и Людмила Живкова на “съображениятана Живкова е посветена цяла страница (от общо стотината) на цитираното съчинение на Райнов (вж. Райнов 1989: стр. 28, 32).6

          Въпросът за отговорността за комунистическото и посткомунистическото индоктриниране на българската нация е свързан с множеството интерпретации относно точните параметри на тази отговорност. Следва да се отбележи, че немалко интерпретации принадлежат на самия социум, поддържал комунистическата система. На широка известност се радва играта на думи, създадена от Филип Боков, син на известен сталинист. Филип Боков беше висш номенклатурен кадър на Българската комунистическа партия, после депутат от Българската социалистическа партия, днес е ръководител на Евролевицата. На искането на голяма част от обществото комунистите да признаят вината си за унизителната икономическа и морална ситуация, до която са довели българската нация, Филип Боков нееднократно отговаря: “Комунистите признават вината само с мезе!”

          Според едно друго, по-малко цинично, но по-широко разпространено, обяснение на поведението на комунистите и техните сподвижници през тоталитарния период те са били принудени от обстоятелствата да действат по начин, който едва по-късно е бил определен като обществено неприемлив. Това обяснение е сполучливо синтезирано в добилата популярност фраза “Такова беше времето!”.

          Изразът “Такова беше времето!” в новата българска политическа история се идентифицира преди всичко с изказването на един генерал, член на парламентарната група на Българската социалистическа партия във Великото народно събрание (1990-1991 г.), направено по време на негово интервю за Националната телевизия в кулоарите на Парламента. Станалата крилата (с богати негативни, предимно иронично-саркастични оттенъци) фраза е изказана от генерала като отговор на въпрос защо през месец юни 1989 г. е заклеймил като предатели и родоотстъпници участниците в активизиралите се по това време организации, критикуващи действията на комунистическата власт и наричащи се дисидентски. Съществува немалко ирония в обстоятелството, че, както изглежда, генералът ще остане в историята на страната може би не толкова с акта на заклеймяването на дисидентите през 1989 г., колкото благодарение на своята пределна откровеност пред камерите на Българската телевизия. Защото, както е известно, фрази с идентично или сродно съдържание са били изказвани и от много други лица, в много други подобни ситуации в политическата история на посткомунистическа България. Но така или иначе, съвсем ясно е, че импликацията, съдържаща се в пределно краткия израз “Такова беше времето!”, е забележително сложна. Оттук едва ли е рисковано да се предположи, че както тя самата, така и социалният дискурс на появата й и в бъдеще ще бъдат подлагани на социално-исторически и лингвистичен анализ.

          Семантиката на изказването “Такова беше времето” в конкретния исторически дискурс би могла да се се експлицира в най-общи линии по следния начин. Изказалият фразата осъзнава смисъла на поведението си през периода на тоталитаризма. Той може би приема вътрешно отговорността за него заради негативното влияние, оказано върху обществото като цяло. Същевременно обаче не бива да се приема, че адресантът носи формална вина за поведението си – тъй като то е било наложено от съществуването на тоталитаризма, а съществуването на тоталитаризма е било извън неговия контрол.

          Оттук възникват следните въпроси, чийто отговор не би могъл да бъде даден в една кратка статия. Първо, в широко разпространените изказвания и схващания от този тип и в невъзможността те да бъдат приети от по-голямата част от обществото не би ли могъл да се съзре омагьосаният кръг на радикалното драматично и деструктивно политическо разделение на българската нация през годините на посттоталитаризма, съществено отличаващо страната от други източноевропейски държави? Второ, не следва ли да се твърди, че отказът от собствена свободна воля е също толкова достоен за презрение акт, колкото потискането на правото на морален избор на другите? И, трето: нима фактите от българската история през втората половина на двадесетия век поставят под съмнение твърдението, че свободната воля е най-фундаменталният атрибут на човека, а правото му на морален избор неотменимо от външни обстоятелства?


Бележки

 

            *Тази статия е цензурирана през 1997 г. от научния съвет на Института за български език – отхвърлена е за публикуване в органа на Института за български език сп. “Български език”. За повече подробности вж. рубриката “Сблъсъци” на в. “Анти”, бр. 29 от 1997 г.

            1. Под “естествено”, биологично-обусловено право се има предвид например правото на индивида – и на мъжа, и на жената – на сексуални връзки с повече от един партньор, ограничавано от семейните кодекси, основани на християнството.

            2. Поне не е известно на автора на тази статия.

            3. По думите на един литературен критик, изказани по Българската национална телевизия по повод на филма Гори, гори огънче (филм за драматичните събития в едно българско село, свързани с насилствената смяна на имената на етническите турци), по принцип в едно трагично единство влизат както жертвите, така и извършителите на всяко насилие.

            4. Тук може да се направи паралел с политическото развитие на Беларус след разпадането на Съветския съюз. Президентът Лукашенко и неговите последователи настояват за официалното използване на руския език в Беларус с аргумента, че беларуският език е недоразвит и следва да заема подчинено положение спрямо руския.

            5. В.Кювлиева е автор на статия във вестник “Дума” (бр. 196, 22.08.1995 г.), представяща Речника на българския език като безценно произведение на българската лексикография.

            6. За съжаление, многобройните ученици и последователи на авторите на разглежданите в тази статия писания, избирани и лансирани в длъжностната йерархия въз основа на критериите на своите учители, практически и до днес заемат административни постове, които им дават възможност да определят, или най-малкото да се стремят да определят, научната и научно-кадровата политика на страната в областта на езикознанието: Е.Пернишка е заместник-председател на Специализирания научен съвет по езикознание при ВАК; В.Райнов е заместник-директор на Института за български език при БАН и заместник-председател на научния му съвет (към датата на депозиране на тази статия).

 

 

Библиография

Андрейчин 1954: Л.Андрейчин. Слабости в езика на нашата публицистика. Български език, 1954, кн. 3.

Георгиев 1957: Вл.Георгиев Съветското езикознание и неговото значение за развоя на нашето езикознание, Български език, 1957, кн. 5.

Георгиева 1954: Е.Георгиева. Обсъждане езика на нашата публицистика. Български език, 1954, кн. 3.

Москов 1954: М.Москов. Езикови и стилрни бележки върху една детска книга. Български език, 1954, кн. 4.

Пернишка 1993: Е.Пернишка. За системността в лексикалната многозначност на съществителните имена. София, 1993: БАН.

Райнов 1989: В. Райнов. Мозък – език – съзнание. София, 1989: БАН.

РБЕ 1977-: Речник на българския език. София 1977-: БАН.

Редакционна статия 1954: Л.Андрейчин, Вл.Георгиев, П.Динеков, И.Леков, К.Мирчев, Ст.Романски, Ст.Стойков. На непрестанна борба за богата, правилна, ясна, чиста и звучна българска реч. Български език, 1954, кн. 1.

Стоичкова 1954: Л.Стоичкова. Речникът на Найден Геров. Български език, 1954, кн. 1.

Уебстърз 1991: Webstwers

New World Dictionary. 1991: Prentice Hall.

imageimageimage



Тагове:   лингвистика,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kkabakciev
Категория: Технологии
Прочетен: 126073
Постинги: 56
Коментари: 42
Гласове: 68
Архив
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031