Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.10.2009 07:52 - Рецензии за "Перипетии на надеждата"
Автор: kkabakciev Категория: Политика   
Прочетен: 2966 Коментари: 1 Гласове:
0



         Вестник “Ранно утро”, 28 май 1993 г., бр. 349, стр. 6.

 

ИСТИНАТА ЗА МИНАЛОТО ИЗЯСНЯВА НАСТОЯЩЕТО

 

          Книгата на Красимир Кабакчиев “Перипетии на надеждата” е първото хронологично изследване на възникването на неформалните движения през време на тоталитарния режим. Тя е фактологичен документален разказ за създаването на СДС и антикомунистическата опозиция, за драматичните събития и обществени сътресения в България през 1989-1990 г., чиито следствия неизбежно усещаме днес. Книга за трудностите на промените в социално-психологически план, за част от мъчителната предистория на объркаността ни в настоящия момент. Един откровен поглед върху плахите форми на обществен протест в онези времена, един разказ от непосредствените участници в него.

          Реакцията на Запада към убийството на писателя Георги Марков, кампанията срещу поета Петър Манолов, първите стъпки на антикомунистическата опозиция, срещата на Джеймс Бейкър със СДС, подвеждането от страна на Желев и Тренчев на опозицията по проблема с турците (оказал се особено актуален и днес) – това са само част от събитията с решаващо въздействие върху настоящия момент, които никой досега не се нае да разкаже и анализира – години след възникването им. Една книга, която ясно и открито поставя на обсъждане цял куп болезнени за обществото ни въпроси – и пряко или косвено дава свой отговор на много от тях.

          Сходна е оценката за тази книга на литературния критик Атанас Свиленов в предаването “Форум” на БНТ през януари 1993 година: “Малцина разказват събития, от които други трупат дивиденти, за да бъдат герои … Смятам, че това е една полезна книга – вода, както се казва, от изворите.”

          Разпространението на “Перипетии на надеждата” засега е ограничено, но се надявам тя да достигне чрез демократичната ни общественост и читателите до всеки дом.

 

          Страшимир Войнов

*  *  *  *  *


          Вестник “Огледало”, Год. I, бр. 4, 10 юни, 1993 г., стр. 5.

 

ПО СЛЕДИТЕ НА (НЕ)ЗАГУБЕНАТА НАДЕЖДА

 

          Повече от 5 месеца една книжчица търси път към читателя и трудно го достига. Загърбват я разпространителите от всички цветове. Защото нейният лайтмотив е ИСТИНАТА. Истината, пробола сърцето на автора, който пък разказва за събития и процеси, в които лично е участвал или е бил волен или неволен наблюдател.

          Става дума за Красимир Кабакчиев и неговия документален разказ “ПЕРИПЕТИИ НА НАДЕЖДАТА”. Това е стостранично повествование, обхващащо периода в българския обществен живот, заграден от 1988 г., когато се пръкват първите т.нар. неформални организации, до победата на СДС в изборите на 13 октомври 1991 г.

          Един от първите членове на “Подкрепа”, научният сътрудник от Института по български език при БАН Кабакчиев отделя най-голямо внимание на възникването, развитието и почти краха на тази организация. Той разказва фактите съпричастно, като се стреми към обективност, доколкото може. Не произнася присъди, мъчи се да открие човешкото у всеки от “отлюспените” лидери на СДС, както и в някои все още непопаднали под ударите на народното недоволство политици.

          Разказът ни връща към времената, когато Тренчев, Кольо Босия, отец Събев, Комитов са арестувани, а Даракчиев и самият автор продължават делото. Специална глава е отделена на “случая Петър Манолов”. Твърде точна е оценката на Кабакчиев за този безспорно талантлив човек: “За съжаление по разни причини Петър Манолов не можа да се превърне в един от символите на борбата срещу мракобесието на комунизма. Поведението му претърпя различни метаморфози и той се превърна в една от онези личности с политическо значение, на които хората бяха повярвали и разчитаха, но които скоро разочароваха своите съмишленици и бяха забравени.”

          Авторът е болезнено честен в предаването на своите спомени и навярно това му коства наказанието с неразпространение на книгата. Той не спестява горчивата правда на много от т.нар. дисиденти, в това число някои, още ползващи се с доверие. Ето какво пише Кабакчиев за прословутото българско участие на Конференцията по човешките права в Париж през 1989 г.: “И “партията” бързо “реши проблемите” с десетоноемврийския кадрил. Към другите ходове от тактиката, влизащи във формулирания по-горе модел на политическа линия на перестройчиците, могат да се причислят: лансирането на определени дисиденти (напр. изпращането през май в Париж на конференцията за човешките права на Блага Димитров, Копринка Червенкова и Петко Симеонов – говори се, че Блага Димитрова била поканена лично от Петър Младенов и пътувала с него в правителствения самолет); допускането до участие в Екофорума на журналистката Румяна Узунова от “Свободна Европа”, същевременно оплювана по вестниците и по улиците на София чрез агитационни материали на ОФ...”

          Пределно откровен, разказвачът не спестява никому онова, което смята за предварително подготвен сценарий на комунистите-перестройчици, за оцеляването им във властта. Времето доказва, че е прав. Доста грехове на обичани в следдесетоноемврийската еуфория личности лъсват изпод перото на Кабакчиев. Книгата ни лишава от последните илюзии за “нашата победа” и неволно ни навежда към мисълта, че всичко трябва да се начене от началото. И от нас, НАРОДА!

          Известен недостатък на творбата е прекаленото самовглъбяване на разказвача в собствената си личност. Доста неща, които биха олекотили допълнително четивото, можеха да бъдат изхвърлени. При цялото ми уважение към Красимир твърдя – обиколките му по чужбина, мнението на съпругата му, всяка подробност около дейността му преди и след 10 ноември тежат като баласт на иначе пригодената за поглъщане на един дъх мемоаристика. Доста частно звучат и препирните из коридорите и залите на Институга по български език при БАН. Някои на пръв поглед лични моменти пък прибавят допълнителен колорит към фактологията, което още веднъж доказва противоречивостта на всяка теза. Такъв е случаят с посещението на ексдържавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър, на чиято среща с лидери на СДС авторът е бил преводач.

          Независимо от някои забележки, езикът е жив и грамотен. Четенето доставя удоволствие и с това, че рецепиентът неусетно се вписва в повествованието, сякаш сам участва в събитията. Това е предимството на мемоаристиката за близкото минало и съвремието.

          Прочее, горещо препоръчвам тази книга на всеки, който се интересува от история, текуща политика и не е безразличен към съдбата на България.

 

          Георги Менелаев

          Красимир Кабакчиев, “Перипетии на надеждата”, София, “Албо”, 1992 г.

*  *  *  *  *


          Вестник “Преди и сега”, бр. 70, Год II, 24-31 декември (1992), стр. 7.

 

Рубрика “Най-черното на бялото”

 

СПОМЕНЪТ Е НАДЕЖДА

 

          Англицистьт Красимир Кабакчиев е автор на особената в много отношения книга, наречена “Перипетии на надеждата”, отпечатана наскоро от издателство „Албо”. Безспорно тя е първата птица от ятото на българските книжовни спомени за политическите и интимните събития от създаването и поругаването на антитоталитарната съпротива. На спокоен и топъл език авторът е описвал безизкусно безвремието преди Десети, чистосърдечните и не дотам опити то да бъде разкъсано и осмислено в движението на световното обръщане на пясъчния часовник в последно време. Този мек начин на обобщение несъмнено не ще се понрави на всички; той и не цели това. Куп известни имена са цитирани на страниците на този подранил мемоар и той – ще не ще – ще възприема ролята на съдник, колкото и това да се отдалечава от изначалните намерения на г-н Кабакчиев. Мнозина ще бъдат засегнати, защото в реконструкцията на политическото минало всеки би желал да открие и своя настоящ и най-прелъстителен обществен образ. Други пък ще вирнат носове и в недоказуемата същина на събитията ще бъдат извлечени нравствени грошове. В това е огромната сладост и болезненост на “Перипетии на надеждата”; навярно защото в нея никой няма да бъде безкрайно автентичен. В това е личната драма и на нейния автор, който е посегнал с много чисти чувства да поеме и своите вини пред историята. Свидетели сме и на това как описанието се превръща в критика. Не мисля, че спокойните хора пишат мемоарни книги, по-скоро споменът се превръща в утеха, в трагично вложена дан в общонационалното въодушевление. “Перипетии на надеждата” е много тъжна история, защото в нея няма никаква надежда, дори и нужда от нея.

          Споменът, единствено той, се е превърнал в надежда. Добър или лош, той е съвършеното минало.

          Самият г-н Кабакчиев е сьтворен от спомена – негов небезобиден автор. Не са се случили особена приятни работи, за да се получи точно така. Затова и перипетиите на текста са много, много боязливи.

          Творбата поставя и един друг по-деликатен проблем. В много страници на читателя като на добро дете се обясняват факти, факти от най-близката ни история – от политическите механизми до ежедневните ни практики. По-добрият читател на тази книжка е не бьлгаринът, а чужденецът, този, който гледа с половин око на посттоталитарната ни меланхолия. Тази книга ще бъде доловена по-ясно от един англичанин, отколкото от жителя на “Младост – 4”. Но европейският пясъчен часовник отново се преобръща на Изток и показва доколко ти, българино, от ден на ден и от митинг на митинг осъзнаваш какво се е случило на фона и в атласа на века и вечността. Доколко можеш да са отдалечиш от прагматизма си, за да се усетиш кротичко като част от човечеството...

          “Перипетии на надеждата” от Красимир Кабакчиев е книга с много втъкани една в друга драми. Тъкмо и заради това може да ни направи малко по-толерантни към самите себе си, по-добри в идеята си за честта.

 

          Марко ХРИСТОВ



Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - ХИПНОЗАТА ОТ СПОМЕН
17.04.2010 21:36
ХИПНОЗАТА ОТ СПОМЕН

http://www.stefan-tcholakov.com/pic/8034.JPG

http://www.stefan-tcholakov.com/


Хипнотизирам се от светлината
Която пред мене си играй
Загърната е с тишината и нощната тъма !

Пламъчето се люлее
Играе своя песен във нощта
Която Аз си съчинявам в собствената си душа !

Хипнозата от тишината
Хипнозата от мрак
И таз игра на светлината
Създава в мен среднощен блян !

Отпускам се нищо да не чувствам
Но сърцето връща своят спомен стар
За да гори пред мен във мрака
Че с обич си живял във моята душа !

http://www.stefan-tcholakov.com/pic/7990.JPG

http://www.stefan-tcholakov.com/

Стефан д-р Д Чолаков

16 априлии 2010
Кралство Швеция
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kkabakciev
Категория: Технологии
Прочетен: 126073
Постинги: 56
Коментари: 42
Гласове: 68
Архив
Календар
«  Август, 2017  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031