Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.10.2009 07:44 - Послеслов към "Перипетии на надеждата"
Автор: kkabakciev Категория: Политика   
Прочетен: 1556 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 20.10.2009 12:14


ПОСЛЕСЛОВ ОТ АВТОРА НА КНИГАТА

“ПЕРИПЕТИИ НА НАДЕЖДАТА”,

 

написан за Интернет на 31 август 1999 г.

 

          Уважаеми посетители на страницата на Групата за създаване на “Архив на Промяната в България”,


          Моята колежка Любима Йорданова от Института за български език при БАН, учредител, вдъхновител и ръководител на Групата, реши, че книгата “Перипетии на надеждата” трябва да се постави в Интернет. На мен тази идея нямаше да ми хрумне, нямаше да намеря и време да се занимавам с това. Тя обаче настоя, организира скенирането на текста и съставянето на страницата. Аз извърших необходимите корекции след скенирането, както и отделни, съвсем незначителни, редакционни поправки (запетайки, буквички и подобни). След като всичко беше готово, реших, че не би било лошо след текста на книгата да се направи и един малък послеслов – от позициите на настоящето.

          Навършиха се вече цели десет години от определени събития с политическо значение в България – от възникването на дисидентското движение като цяло, от основаването на “Подкрепа”, предстои да се чества и десетгодишнината от създаването на СДС. Тези събития (или поне някои от тях) безспорно са исторически, колкото и да сме склонни да гледаме с лека ръка на тях. Не може да си позволим да не се обърнем поне за малко назад – независимо дали ще е със снизхождение, с умиление, или по друг подобен начин. Не може да не се опитаме да извадим поука.

          Светът се променя много, много бързо. Ето, днес за секунди Интернет ни свързва помежду ни или ни предоставя дадена нужна информация. Преди десет години (времето, което се описва в книгата) дори не подозирахме за бързината на прогреса в информационните технологии. Наистина, и тогава имаше компютри. Но те бяха детски играчки в сравнение със сегашните. Както неведнъж се писа, може би именно и най-вече информационните технологии видяха сметката на варварството, наречено комунизъм. Останките и представителите му, в различни варианти на неговите модерни проявления (в Китай, Куба, Сърбия, Беларус и пр.) безспорно също са обречени.

          В тези няколко страници – послеслов към книгата, ще се опитам да кажа някои неща, които считам, че са от значение за нас, които все още живеем в България, а може би и въобще, за всички хора. Нали вече сме част от нормалния човешки свят! Затова и тези, които винаги са били в него, би следвало да се заинтересуват от проблемите ни. Ако наистина вече твърдо сме част от споменатия по-горе свят, тогава тези проблеми са и техни.

          Книгата описва събития, станали най-вече през 1989 и 1990 г., отчасти някои до 1992 г. Сега, когато я препрочитам, си давам сметка, че тя добре показва колко труден беше преходът към нормализация в началото. Днес нещата до голяма степен са различни. Една позната наскоро ми каза следното.

          “Прочетох пак книгата ти. Знаеш, ли, днес тя ми звучи като приказка. Преходът, разбира се, не е завършил, но кой днес се интересува от морала на прехода? Днес и на власт, и на мода е вулгарният прагматизъм.”

          Комунизмът днес, само десет години по-късно, наистина е нещо далечно. В борбата с неокомунистите превес взе СДС и властта му е почти непоклатима. Отделен е въпросът за идентичността между Съюза на демократичните сили, описван в книгата, и днешният СДС.

          Но всъщност борбата с комунистите-мутанти беше много трудна. Те успяха да свалят СДС от власт през 1992 г., поддържаха изгодното за тях правителство на Беров до 1994 г., успяха да спечелят изборите през 1994 г. Според мен трябва да бъдем честни и да признаем следното: каквито и конкретни грешки да е допускала антикомунистическата политическа сила, това стана, защото българската нация, за която иначе са се изприказвали много величави слова, е калпава. Въпреки че комунизмът беше много бързо разобличен в обществото по пътя на средствата за масова комуникация (още в първите месеци след десети ноември), тя не осъзна варварството на комунизма и в началото, през 1990 г., не изрита чрез демократични избори неговите представители. Дори и до ден-днешен тя все още не му е нанесла морално поражение. Нещо повече, както (според мен правилно) се посочва в немалко социологически анализи, налице днес е тъга по миналото, дори нравствена реабилитация на Тодор Живков и на “неговото време”. Е, миналото не е, и не може да бъде само политика, не може да бъде разглеждано като само комунистическо. Всеки човек е бил по-млад в него и всеки има за какво хубаво да си спомня – въпреки комунизма.

          Разбира се, издигнати на власт “от народа” през 1994 г., неокомунистите нямаше как да не свършат с крах. Западът ги познаваше добре и нямаше да ги търпи. Но те даже задминаха себе си в догматизма и некадърността си. Изгониха западните инвеститори, обърнаха лице от нормалния свят, отвратиха дори част от собствените си редици с корумпираността си. Бяха изритани през януари-февруари 1997 г. – жестоко, но справедливо, пак главно от младите (също както Младенов през 1990-та беше изгонен от студентите).

          Светът е на младите. През 1989 – 1990 г. аз повече се числях към тази категория. Днес по-скоро бих се определил като разумен. След като написах книгата и след като много хора я прочетоха, безброй пъти бях запитан дали няма да напиша нова книга за политиката. Изглежда, че няма, и това за мнозина дори е разочароващо. Хората (мислещите, естествено) имат нужда от подобни четива. Трябва да кажа, и съвсем не от суета, че книгата се посрещна много добре. Буквално нямаше човек, който да я прочете, и който да не каже, че много я е харесал, главно заради искреността. Но за съжаление, докато през онзи период (описания в книгата) имах много идеи за това, как трябва да се развиват политиката и българското общество и определена “цялостна концепция”, днес нямам глобална визия. Виждам само отделни проблеми, някои са съществени, но не са за книга. Дано това мое “творческо безсилие” да е симптом на нормализацията на обществото.

          Разбира се, аз не съм нито социолог, нито историк. Междувременно, след излизането на “Перипетиите”, написах и издадох няколко книги – монографии по езикознание, английска граматика, речници. През 1996 г. Кралското научно дружество на Единбург ми предостави стипендия, за да напиша английско издание на книгата “Видът в английския език”. Надявам се скоро то най-после да види бял свят. През 1992 г. се наложи да депозирам “Видът в английския език” като докторска дисертация (за степен “доктор на филологическите науки”). При безпрецедентно закононарушение академичните чорбаджии умишлено не назначиха рецензенти на труда ми в продължение на дълги години. Накрая, през 1997 г., трудът ми получи три положителни рецензии – рецензентите се случиха доброжелателни хора (двама от тях, проф. Янакиев и проф. Русинов, за съжаление, починаха месеци след публичната защита). На защитата номенклатурната група на Института за български език, която преобладаваше в Специализирания съвет по езикознание при ВАК, без всякаква мотивировка на вота си даде петнадесет отрицателни бюлетини за работата ми, а един от тях се опита да инсинуира, че работата ми била същата, каквато била “кандидатската” ми дисертация (от дипломата за която, както пише в книгата, се отказах). След суперположителна суперрецензия и категоричен положителен вот в следващите две инстанции опитът за саморазправа не мина и след седемгодишна процедура (при законен срок пет месеца) днес притежавам диплом за “доктор на науките”. Иначе, въпреки тази научна степен, и въпреки огромния брой публикации, които имам, още съм “научен сътрудник втора степен” – което също така е едно невероятно скандално положение. Думата има Съдът, но той още не се е произнесъл за периода 1987-1992 г., да не говорим за следващите. Срещу Института за български език засега водя общо три дела. Ще има и още, вече и персонални. “Дела, дела и пак дела”, както беше казал другарят Тодор Живков. Подхожда девизът му да бъде приложен върху неговите сподвижници.

 

          Заключение.

          Мисля, че българската нация в момента има дори повече от това, което заслужава. Да погледнем Сърбия, да погледнем Беларус! Ние, българите, днес имаме свобода! Наистина истинска свобода! Свобода на духа! Свобода на средствата за масова информация! Свобода на волеизява на личността! Но, за съжаление, за повечето българи това са относително празни понятия – в сравнение с къщата, хляба, сиренето, салатката и ракийцата. За мнозина дори са напълно празни – спрямо например тарикатлъка и далавераджийството. Но за един интелигентен човек това са безценни стойности, които не само трябва да се съхраняват и уважават. За тях трябва да се бориш всеки ден, както казват американците. Дано се научат българите да се борят – и дано все повече интелигентни хора започнат да управляват тази страна!

          Както става ясно от книгата, през 1992 г. аз окончателно се отказах от политиката, макар че и до днес ме канят да се върна. Нямам място в нея. Аз съм краен индивидуалист, а политиката е вид колективизъм. Но от борбата за гражданско общество никога не съм се отказвал.

 

ПОСЛЕСЛОВ ОТ АВТОРА НА КНИГАТА

“ПЕРИПЕТИИ НА НАДЕЖДАТА”,

 

написан за Интернет на 09.12.2003 г.

 

          Видно от горния послеслов, книгата ми “Перипетии на надеждата” беше публикувана в страницата на Групата за създаване на “Архив на Промяната в България”. Тази група беше насилствено разформирована, като ръководителката й Любима Йорданова беше уволнена от Института за български език при БАН. Историята на уволнението на колежката Йорданова е много дълга и тук няма да се впускам в подробности, още повече че, първо, това би трябвало да направи тя, второ, и досега текат множество дела по случая. А на 20 юли 2000 г. Йорданова и аз бяхме оклеветени от така наричащия се научен съвет на Института за български език при БАН, поради което на днешната дата, 09.12.2003 г., дванадесет от общо петнадесетте членове на съвета все още са подсъдими по дело, заведено от мен, за нанесени ми множество клевети. Но поради определени безобразия на определени съдебни състави изтече давностният срок за преследването на тези лица по наказателен ред. Йорданова вече сезира Международния съд за правата на човека в Страсбург. Аз вероятно също ще го направя. Чакам да приключи производството в България.

          През м. март 2002 г. и аз бях уволнен от Института за български език при БАН. Уволнението ми, разбира се, е незаконно (то беше отменено от Съда още на първа инстанция, към днешния ден производството остава висящо), а наглостта при налагането му беше умопомрачителна. На свикано абсолютно незаконно заседание уж за атестиране на дейността ми един марксист (Ангел Пачев) скочи на масата и ме нападна оттам с юмруци и освирепяла физиономия, докато аз седях на стола. За да не ме нарани или дори убие с огромното си физическо предимство – като ме ритне или по друг начин ме помете от стола – аз го ударих, след което и той ме удари. Но вместо да уволни нападателя, комунистическо-шуробаджанашката групировка, наричаща се научен съвет на Института за български език при БАН, уволни мен.

          Е, аз пък вярвам, че рано или късно всеки носи отговорност за деянията си. Защото, по едно случайно съвпадение, на същата дата, на която така наричащия се научен съвет на Института за български език при БАН оклевети по един изключително драстичен начин Йорданова и мен – 20 юли 2000 г., Върховният касационен съд излезе с принципно решение за осъждане на Института за български език при БАН за неатестиране и необявяване на конкурс за хабилитирано научно звание на щатното ми място в Института за български език за периода от 1988 до 1991 г. На базата на това принципно решение на ВКС скоро след това Софийският апелативен съд произнесе осъдително решение срещу Института за български език при БАН. Решението беше обжалвано от ответника, но през м. май 2002 г. беше потвърдено с решение на нов състав на ВКС.

          С това решение, доколкото ми е известно, заради неатестиране и необявяване на конкурс за хабилитирано научно звание на учен за първи път в България е осъден един научен институт. Мога да се гордея, че съм допринесъл за развитието на гражданското общество в България – създаден е прецедент в българското правораздаване за защита на определен тип професионални и граждански права.

          Тъй като “Перипетиите” е една преди всичко лична книга, тук ще си позволя да кажа още нещо, на което не съм давал гласност досега. През 1995 г. по една много известна обществена медия (умишлено избягвам да кажа коя, още повече, че тя иначе допринесе за развитието на демокрацията в България) жена ми и аз бяхме представени като водачи на религиозна секта! Мисля, че това беше сторено умишлено – следствие от публикуването на “Перипетиите” и от други мои публични изяви. Заведохме дело срещу медията и го спечелихме след дългогодишна съдебна битка. Не мога обаче да си обясня как така личността ми все някакси успява да предизвика срещу нея да се сипят толкова много омраза и клевети. Клеветите продължават и до днес. Те се разпространяват не само в частни общувания, но и чрез Интернет, и дори на заседания на така наричащия се научен съвет на Института за български език. Към днешния ден има налице издадена присъда срещу лице от Института за български език за клевета срещу мен, делото продължава на втора инстанция. Клеветите са толкова много, че вече започвам да не им обръщам винаги и толкова голямо внимание.

          Сигурно има защо да бъда обект на клевети. Защото, в качеството си и на гражданин, и на професионалист, най-много мога да се гордея с това, че книгата ми “Видът в английския език”, за която се говори в “Перипетиите”, беше публикувана през 2000 г. от едно от най-авторитетните научни издателства в света – Клувер академик пъблишърс (Aspect in English: a “common-sense” view of the interplay between verbal and nominal referents (= Studies in Linguistics and Philosophy 75). Dordrecht/Boston/London, 2000: Kluwer Academic Publishers, pp. 372, ISBN 0-7923-6538-0 – http://www.wkap.nl/prod/b/0-7923-6538-0). Мисля, че след фундаменталния труд на Хенк Веркьойл “За композиционния характер на аспектуалните значения” тази моя книга дава най-доброто засега обяснение на един от най-трудните проблеми в английското и общото езикознание – вида. Отделен е и въпросът за това, че българин е допринесъл за описанието на английския език (монографията беше рецензирана положително в две престижни списания по теоретична лингвистика, издания, съответно на университетите в Оксфорд и Кеймбридж – Verkuyl, H. Aspect in English: A Bulgarian Perspective. Review article: Krasimir Kabakčiev, Aspect in English; A ‘Common-Sense’ View of the Interplay between Verbal and Nominal Referents. Studies in Linguistics and Philosophy 75. Kluwer Academic Publishers. Dordrecht, 2000, xxi + 348 pp. In: Journal of Semantics 18, 4, 2001: 367-390; De Swart, Henriлtte. Krasimir Kabakčiev, Aspect in English: a ‘common-sense’ view of the interplay between verbal and nominal referents. Dordrecht: Kluwer, 2000. Pp. xii­348. Henk J. Verkuyl, Aspectual issues : studies on time and quantity. Stanford, CA: CSLI Publications, 1999. Pp. x­266. Journal of Linguistics 38 (2002), pp. 671-677). Освен английско издание на “Видът в английския език”, през 1998 г. публикувах в Издателството на БАН и граматика на английския език (Английска граматика. Основни проблеми за българите, изучаващи английския език. София, 1998: Академично издателство “Проф. М.Дринов”, сс. 352”), която през тази година (2003) претърпя ново издание, този път на Издателство “Пенсофт”.

          Откровено казано обаче, не виждам защо българи трябва да се гордеят с моите постижения. Постиженията са лично мои, не са на българите! От българите в професионалната област съм видял (почти без изключение) само злоба, завист, хули и клевети – които обаче може би също така ме стимулираха, за да успея. Тук следва да добавя, че трудът ми “Видът в английския език” беше депозиран за защита на дисертация за придобиване на научната степен “доктор на науките”. В изключително грубо нарушение на закона процедурата беше забавена с години – от 1992 до 1999 г., когато накрая степента ми беше присъдена от тогавашния ВАК, председателстван от проф. Георги Марков.

          Всъщност огромен принос за постижението ми имат Джим Милър, професор по езикознание в Университета в Единбург, и Кралското научно дружество на Единбург, които през 1996 г. ме поканиха в Университета в Единбург, за да подготвя английското издание на “Видът в английския език”, а издателство “Клувер” публикува труда ми през 2000 г. Благодаря им отново!

          Благодаря и на всички българи, които с гадостите си през годините ме накараха да разбера, че човек трябва да следва пътя си, който си е начертал – и да вярва в силите си.

          Накрая благодаря на многобройните читатели на “Перипетиите” – в печатния и електронния вид на книгата. Тези хора ми дават куража да продължавам да мисля, че в една балканска страна думи като чест, достойнство, справедливост и принципност все пак и все още не представят напълно празни понятия!

 

09.12.2003 г.

                                      Красимир Кабакчиев



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kkabakciev
Категория: Технологии
Прочетен: 127412
Постинги: 56
Коментари: 42
Гласове: 68
Архив
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031