Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.10.2009 07:56 - Перипетии на надеждата (първа част)
Автор: kkabakciev Категория: Политика   
Прочетен: 2726 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 18.10.2009 08:30



ПЕРИПЕТИИ НА НАДЕЖДАТА

Красимир Кабакчиев



ИЗДАТЕЛСТВО “АЛБО”

СОФИЯ, 1992

© Красимир Кабакчиев

ISBN 954-8141-02-7

ПЕРИПЕТИИ НА НАДЕЖДАТА

Красимир Кабакчисв

Българска

Първо издание

Художник-проектант: Петър Димитров

Формат 84/108/32

Издателство “Албо”

Печат ДФ “ОФСЕТГРАФИК”


         Текст на гърба на корицата 


         На базата на спомени и лично събирани и съхранявани документи са проследени някои от събитията около възникването на дисидентското движение в България и развитието на общественото отношение към него, създаването на “Подкрепа” и на Съюза на демократичните сили. Изследват се слабостите в първите стъпки на антикомунистическата опозиция, причините за трудностите на промените в социалнопсихологически и нравствен план. Обект на специално внимание е академичната област, тотално контролирана от комунистите – с ретроградността й, мимикрията, страха и самоунижението.

         Авторът на книгата, Красисимир Кабакчиев, езиковед-англицист в БАН, е един от първите членове и активисти на “Подкрепа” преди десетоноемврийския преврат.


 

Част първа на книгата:

Предисловие

История се гради пред очите ни
Спомени от тоталитарния сън

 

********

 

           Предисловие

           Аз съм българин; нормален, мисля, във всяко отношение индивид. Но имах нещастието да изживея в тази страна близо четири десетилетия, които бяха повече от ненормални. Бях поданик на мракобесническо общество, бях винтче от душемелачка, която някакъв зловещ разум беше градил и усъвършенствал с десетилетия на упоритост и жестокост. В стремежа си да обхване целия материален свят и духовния мир на всеки индивид зловещият разум беше вече физически унищожил десетки милиони хора, а живите нравствено осакатяваше и моделираше по свои правила. Едно абсурдно общество, за което повечето хора, живеещи в него, твърдяха, че е най-доброто, а някои бяха и убедени в това. Едно завършено тоталитарно общество, чиито механизми на възникване, развитие и утвърждаване остават загадка за нормалния човешки разум.

          От друга страна, слава Богу, принадлежа към поколението, което има щастието да се роди в периода на частична, макар и демагогска “хуманизация” на комунизма. Поколение, което не беше докрай извратено от безбройните процедури за промиване на мозъци. Поколение, което не беше напълно смазано от репресивната машина на сталинизма; защото напъните бяха пренасочени от бруталното физическо унищожение на хората към по-прецизен контрол над съзнанието и поведението им, към пълно обезличаване на индивидуалното в тях. Поколение, което успя дори да се запази от някои от безбройните компромиси, които в предишните години налагаше режимът за физическото оцеляване на човека. Поколение, което, макар и със значително закъснение, най-активно от всички възрастови прослойки се включи в борбата срещу червеното зло.

          Но годините на посттоталитаризма предлагат не по-малко мистериозни страни на човешката същност и общественото битие. Поставят не по-малко значими въпроси отколкото предходните десетилетия. А тези въпроси, изискват обстоен отговор. Днес е налице например уникалният феномен “комунист” – или може би по-точно “български комунист, преименуван в социалист”, феномен, обхванал голямо количество хора и създал трайно недоумение и напрежение в обществото. За съжаление все още твърде малко е писано за този феномен и за естествените му последици – например омразата, преследваща представителите му.

          Що е комунист? Комунистът е индивид, който си е въобразил, че има право да учи другите кое е истина и кое е неистина, който решава вместо другите хора дали са свободни или не, който им пречи да получават информация, да се придвижват, да живеят съобразно собствената си воля и съвест. Разбира се, по-голямата част от комунистите вероятно са встъпили в “партията” не толкова от подобни човеконенавистнически подбуди, колкото от желание по-добре да осигурят живота си. Каква част от бившите комунисти, сегашни “социалисти”, са наистина подобия на европейски социалисти, искрено приели парламентарната демокрация и пазарната икономика, и каква част са автентични ленинисти (сталинисти, брежневисти), вярващи до гроб в колективистичното общество и диктатурата на пролетариата, в ползата и необходимостта от погазване на личността? Каква част представляват комунистите от междинен (между двете крайности) тип? Тези и много други сродни въпроси засега остават без убедителен отговор. Вероятно защото е трудно да се опише подробно мирогледът на отделен индивид, какво остава за манталитета на цяла обществена прослойка.

          Как е възможно толкова много хора да поддържат и да се опитват да реставрират (или в най-добрия случай да запазят) част от най-зловещата, най-абсурдната обществена система? Всяко уважаващо себе си цивилизовано общество би трябвало да се тревожи от липсата на адекватен отговор на подобни въпроси. А изминалите повече от три години на драматична борба срещу комунизма не родиха никакво значително произведение, никакъв сериозен труд, който да се опита да поеме поне част от тези важни за общественото битие интелектуални и нравствени предизвикателства.

          Странен е фактът, че досега не само няма публикувана и една-единствена книга, която да отразява възникването на дисидентските движения и организации в България (и на основната антикомунистическа коалиция – Съюза на демократичните сили), но няма дори книга, която да отразява сравнително пълно поне един или друг аспект на тази проблематика. Липсва все още изследване, което да представя достатъчно задълбочено историческия преход от комунистически режим към парламентарна демокрация и пазарна икономика.

          Причините за мълчанието на повечето от известните до неотдавна автори са лесно обясними. Огромната част от онези, които досега пишеха, бяха верноподаници на тоталитарния режим, слуги на комунистическата идеология и пропаганда.

          Те се намират на срещуположната страна в политическото пространство и не биха се заели с описанието на подобен период. Дори с безспорния си опит те по никакъв начин не биха могли да попълнят празнините в историографията. Но наличието на такива празнини е опасна тенденция, защото скритите под наметалото на социализма комунистически настроения още дълго биха могли да тровят обществената атмосфера.

          Под съмнение е и наличието на обективни (или поне привидно обективни) историци, социолози, философи, културолози, способни донякъде да представят вярно събитията. Но ако такива изследвачи изобщо съществуват, те явно също не желаят – поради страха си, поради зависимостта си от старите институции и задължеността си към тях и/или поради недостатъчната си подготовка – да се ангажират с анализа на обществената промяна. От друга страна, преките извършители на тази промяна днес са прекалено заети с изпълнителната или законодателната власт, за да имат време за писателска дейност. Разбира се, вероятно и не всички от тях се чувстват способни да пишат. Накрая, немалко от личностите в политиката, които днес са известни на обществеността, през периода от възникването на дисидентските организации (1988 – 1989 г.) До дворцовия преврат (10 ноември 1989 г.) изобщо не бяха се включили в борбата против режима и им липсва необходимата информация за този период. Същевременно не бива да се забравя, че обществените и политическите събития през последните четири години (1989 – 1992 г.) са толкова многобройни, наситени и противоречиви, че изпускането от обществен контрол на хронологията и интерпретирането им създава реална опасност за неправилното им осмисляне.

          Цел на тази книга е от позициите и на миналото, и на настоящето (втората половина на 1992 г.) въз основа на личните преценки, спомени и документи на един от участниците в дисидентските (впоследствие антикомунистически) движения, да бъдат изследвани част от предпоставките за драматичните политически сътресения в тази страна, да бъдат проследени някои от първите стъпки в създаването на неказионните организации и в частност “Подкрепа”, някои от събитията около формирането и консолидирането на антикомунистическата опозиция, обществените условия, предхождали или съпътствали процесите. Книгата не е писана с амбиция за съществен принос от историческо, историографско или друго чисто научно гледище. Но като се има предвид, че сега, повече от три години след възникването на демократичните организации, множество събития остават едва частично отразени, че започват постепенно да избледняват в индивидуалната и колективната памет, надеждата е, че и този белязан със значителна степен на субективност труд би могъл да хвърли светлина върху движещите сили на промените, започнали тогава и разгръщащи се с по-голяма сила днес.

 

          ИСТОРИЯ СЕ ГРАДИ ПРЕД ОЧИТЕ НИ

          Когато при първото посещение в САЩ на български държавен глава новоизбраният президент на България Жельо Желев заяви, че страната му вече не е комунистическа, от гърдите на повечето българи сигурно се е изтръгнала изстрадана въздишка – колкото на облекчение, толкова и на тревога. Защото България всъщност беше останала комунистическа страна – много по-дълго, отколкото следваше да се очаква.

          Сега е краят на 1992 година и може би мнозина се питат: всъщност къде сме. Налице е чувство на известна историческа безтегловност. Не съществуват държави и институции, които изглеждаха вечни и непоклатими. Няма ги СССР, Варшавският пакт, КПСС, БКП, комунистическата Държавна сигурност. В един период спря да излиза (временно) дори глашатаят на световния комунизъм, вестник “Правда”. Бързината на промените става все по-зашеметяваща. За разлика от последните няколко десетилетия, когато времето беше спряло, историята днес буквално се изгражда пред очите на хората, мнозина от които сякаш не си дават сметка, че редица важни събития могат да бъдат отминати без нужното внимание и да бъдат незаслужено забравени.

          В настоящия момент съществуват редица проблеми около главните антикомунистически формации в България, обект на внимание в тази книга – “Подкрепа” и СДС. Около година след победата на СДС на изборите през октомври 1991 г. общественият рейтинг на тази организация сякаш отбелязва известен спад – или поне не се увеличава забележително; сред обществото като цяло и дори сред електората на коалицията се наблюдава отрицателно отношение към действията на някои от нейните лидери. А “Подкрепа” загуби още по-значителна част от авторитета си. Това стана първо по време на миньорската стачка през март 1992 г., която за повечето хора нямаше особено справедлив характер, и особено след стачката на шофьорите от градския транспорт в София през месец юли 1992 г., която за по-голямата част от обществото беше определено неморална. След редица прояви на неприязнено отношение на ръководството на “Подкрепа” към правителството на СДС и искането за оставки на някои министри, след поредицата от сделки с прочервения синдикат КНСБ за общи действия срещу правителството се очерта тенденция и към отлив на значителна членска маса от втория по големина профсъюз. За това развитие на нещата допринесоха и редица други неблагоприятни аспекти в поведението на ръководството на конфедерацията и на нейния президент: продължителната (очевидно не съвсем законна) окупация на бившата комунистическа резиденция в Бистрица, продадена от правителството на Луканов при крайно неизгодни условия на вестникарския магнат Максуел; финансовото обвързване на “Подкрепа” с Първа частна банка; съмненията и получените впоследствие данни за нечестни и незаконни финансови сделки на конфедерацията и нейни подразделения; арогантното поведение спрямо различни лица включително бивши съмишленици) на лидера на “Подкрепа”; раздухани съмнения, макар и вероятно необосновани, за негово сътрудничество на органи на политическата полиция. Поради тези и други причини една част от членовете на организацията започна да преразглежда обвързаността си с организацията и да прекратява плащането на членския внос; друга, сравнително по-малка, премина в редиците на другия синдикат, запазил за известно време името “Подкрепа” – НПС, с лидер Пламен Даракчиев.

          Лично аз не бих желал да запомня Конфедерацията на труда “Подкрепа” с проблемите около нея през 1992 г., защото твърде много бях ангажиран морално и емоционално с тази организация. Ако в началото тя се състоеше от шепа хора, свързани помежду си с най-добри чувства едни към други и споделящи идеи за промяна на обществото, днес солидарността е отстъпила на хладния разум, на различни индивидуални и групови интереси. По тази причина не желая и не бих могъл да проследя развоя на събитията около “Подкрепа” и СДС след първите месеци на 1990 г., още повече че по това време, разочарован от посоката на развитие на обществените процеси и предчувствал неуспеха на тогавашната опозиция, се оттеглих от активна дейност. Но преди да се върна към създаването и постепенното организационно консолидиране на първия неказионен профсъюз и на Съюза на демократичните сили, нека да разгледаме хронологията на събитията, свързани с отстраняването от власт на червените.

          След като за срам на европейска нация пред света комунистите в България спечелиха парламентарните избори през юни 1990 година, на следващите парламентарни избори през октомври 1991 година демократичните сили все пак успяха да надделеят с един-единствен процент разлика. “На косъм” успя да спечели и издигнатият от СДС кандидат на президентските избори през януари 1992 г. Жельо Желев. Междувременно в края на комунистическото управление и особено през зимата на 1990-91 г. страната беше изпаднала в бедствено икономическо положение. По магазините липсваха дори елементарни хранителни продукти и основни лекарства. Беше въведен така нареченият режим на електричество две към две, тоест два часа има електричество, два часа няма – една фраза, която по-късно чрез средствата за масова информация стана известна на целия свят.

          Крахът на запазилите властта тоталитарни управници, преименували се от комунисти на социалисти, по това време беше тотален. Материалната и морална разруха беше станала нетърпима и хората, особено в големите градове, най-после започнаха да преодоляват насаждания с десетилетия страх от червените. След общата стачка на “Подкрепа”, довела до свалянето на правителството на Луканов през месец ноември 1991 г., икономиката бавно и постепенно започна да се подобрява. Цивилизованият свят си беше вече изградил изключително негативна представа за България, породена от редица фактори: търпимостта на българите към комунизма, убийството на писателя Георги Марков през 1978 година в Лондон, опита за покущение срещу Папата, търговията на режима с наркотици и оръдие и най-вече асимилаторската политика на комунистическия режим спрямо българските турци и насилствената смяна на имената им през 1984-85 година. Победата на комунистите в свободните парламентарни избори през юни 1990 година беше на път окончателно да изолира страната от демократичния свят и да пресече пътя на икономическото сътрудничество с него. Едва след като стана ясно, че антикомунистическите сили в България все пак вземат превес в борбата за политическо надмощие, международната общественост постепенно започна да променя презрителното си отношение.

          След срива на комунистическата идеология и практика и тоталитарните режими в Източна Европа, страни като Полша, Чехо-Словакия и Унгария светкавично се отърсиха от властта на червените диктатори, за кратко време подобриха икономическото си положение и бяха приети от напредналите страни като пълноправни партньори. Макар и с малко по-добър престиж в очите на цивилизования свят в контекста на останалите балкански страни с неокомунистическа доминация, България за дълго остана в самата периферия на кръга от бивши комунистически страни, ползващи се с внимание от страна на Запада. Причините за това стечение на събитията са многостранни – исторически, социалнопсихологически, демографски, етнически и много други. За да могат да бъдат те задълбочено изследвани и интерпретирани, следва обективно да бъдат представени фактите, вярно да бъде проследен ходът на промените, да бъде направен достатъчно точен анализ на условията, при които настъпиха промените в страната от прокомунистическа към демократична ориентация. Но сериозни опити за подобен цялостен анализ до този момент не са правени. Обществото и неговите изследвачи не могат да влязат в крак със скоростта на събитията през последните години.

          Може би една от причините за невъзможността обществото бързо да осмисли прехода от комунизъм към демокрация е фактът, че повечето българи не бяха наясно със същината на общественото устройство, с безчовечността и тиранията, на която бяха подлагани. Те не бяха информирани и дори не подозираха за свободата, духовното и материално благополучие, в което живеят хората на много места по света. Показателно е, например, че понятието “тоталитаризъм” бе лансирано сред българското общество, може да се каже, изведнъж, и навлезе в широка употреба едва в седмиците и месеците след смяната на режима на 10 ноември 1989 г. През дългите десетилетия комунистическо управление мнозинството от хората не само не бяха чували думата “тоталитаризъм”, те не съзнаваха, че живеят в потисническо общество. В общество, което налага на индивида определен модел на поведение и мислене. Всеки човек с демократични разбирания понастоящем би трябвало да се срамува, ако допреди три години той самият и повечето негови роднини, приятели и колеги искрено са считали, че българите, “избягали” в чужбина, са “невъзвращенци” и родоотстъпници. Че комунизмът е “прогресивен строй”. Че чуждите радиостанции са “вражески” и е съвсем нормално да бъдат заглушавани, тъй като “разпространяват клевети за социалистическата ни родина”. За съжаление допреди три години много хора разсъждаваха точно по този начин. Затова в известен смисъл за мнозина, които сега се чувстват прогледнали, промените наистина настъпиха прекалено бързо. Но дори съзнанието на онези, които са виждали недъзите на комунизма, е бивало изкривявано в един или друг случай от демагогията и дезинформацията, провеждани с десетилетия.

 

          СПОМЕНИ ОТ ТОТАЛИТАРНИЯ СЪН 

          По образование съм преподавател по английски език и това отчасти обяснява защо никога не съм вярвал на червените. От една страна, у повечето от моите съученици в двете английски гимназии, където учих, после у състудентите и колегите ми англицисти, от само себе си се формираше мисловна нагласа против съществуващия в страната режим. В повечето случаи тази нагласа беше проанглийска, проамериканска, оттам откровено антисъветска. От друга страна, от сравнително ранна възраст ние можехме да ползваме информация, която беше недостъпна за голямото мнозинство от хората и която ни отваряше очите. Въпреки че режимът строго ограничаваше и подбираше литературата на чужди езици, намираха се книги, които нямаше как да бъдат възпирани. Достатъчно беше например човек да разгърне някоя енциклопедия, за да научи истината за комунизма и за източноевропейските режими.

          Спомням си периода 1985 – 1988 година, когато в Института за чуждестранни студенти в София преподавах английски език на различни специалисти. Почти всички бяха висшисти, високоинтелигентни хора, главно инженери, лекари, архитекти, икономисти, научни работници. Беше особено приятно, когато бяха по-напреднали в езика и разговорите ни в час задължително засягаха политически теми – доколкото, разбира се, може да се каже, че в България тогава е имало политически живот. А начинаещите, които още не можеха добре да общуват на английски, използваха най-рационално почивките за такива разговори на български. Често пъти уроците се прекъсваха, за да може по-точно да се разясни или разкритикува една или друга страна на жалката ни обществена действителност. Не си спомням сред курсистите да е имало и един човек, които да е изказвал дори намек за някакво положително отношение към тогавашната власт в страната, към общественото устройство като цяло. Имаше доста членове на комунистическата партия, имаше дори партийни секретари. Всички бяха категорични, че “системата” е порочна и рано или късно ще “гръмне”, както се изразявахме тогава. Това обаче бяха годините в края на комунистическия тоталитаризъм в Източна Европа, когато събитията в световната политика така или иначе предвещаваха неговата гибел. В предишните години, преди началото на перестройката в Съветския съюз, хората не смееха открито да изразяват несъгласие със съществуващия в страната ред.

          В спомените ми от тези курсове се е запечатало нещо, което, струва ми се, заслужава особено внимание. В групите преобладаваха хората на възраст между 30 и 40 години. Тогава масово се четяха руските вестници и списания от типа на “Огонек”, които с постепенното разширяване на гласността разкриваха все повече и повече страни на зловещата сталинска епоха. Когато в разговорите ни ставаше дума за източника или източниците, от които тези зрели хора са научавали истината за сталинизма преди да дойде перестройката, всички отговаряха, че това е било извън техния роден дом. По собствените им думи майките и бащите им никога нищо не им казвали.

          Самите курсисти обикновено не можеха да назоват точната причина за мълчанието на родителите си по тези въпроси. Повечето допускаха, че майките и бащите им може би не са знаели точната истина за сталинизма, че са се колебаели дали да вярват (и доколко) или да не вярват на комунистическата пропаганда. Но като най-вероятна причина се очертаваше страхът, а също и желанието децата им по-безболезнено да се впишат в “системата”. “Жалка заблуда и трагична грешка е било това мълчание” – така вероятно мнозина биха казали сега. Но поведението на хората в хода на историята не подлежи на нравоучителни преценки.

          Лично аз може би съм бил сред сравнително малкото хора, родени след 1944 г., които са научавали истината за “системата” вкъщи. Спомням си как един ден преди около три десетилетия, връщайки се от училище, започнах да повтарям пред родителите си и пред родителите на майка ми казаното за Сталин от учителката по история. Как благодарение на вожда братският руски народ спечелил войната с хитлеристите, как под неговото славно ръководство, а и след смъртта му, в Съветския съюз се изграждал най-прекрасният, най-хуманният обществен строй. Как в близко бъдеще там, а после и у нас ще бъде построен самият комунизъм.

          “Какво, какво?” – подскочи баща ми. “Я ела при мен навън да ти обясня някои неща!”

          Дядо ми, Димитър Москов, тъстът на баща ми, много се страхуваше от подобни разговори. Бил кмет непосредствено преди деветосептемврийския преврат и по чудо му се разминали големите неприятности. Беше 1964 година. Излязохме на терасата.

          “Сталин – каза баща ми – е един зловещ убиец. Той унищожи милиони хора и това е голямата трагедия на руснаците и на другите народи в Съветския съюз. Малък си, но отсега трябва да знаеш тези неща. Не слушай какво ти разправя учителката. Истината е друга.”

          После продължи с подробности за арестите на невинни хора, за измъчванията в затворите, за смъртните присъди, за лагерите. И досега си спомням почти в подробности този разговор, сякаш е бил вчера. А бях десетгодишен хлапак.

          В семейството ми, и по майчина, и по бащина линия, няма нито привърженици на комунистическия режим, нито репресирани от него. Има само един комунист, прадядо ми Хараламби Савов, чийто случай е доста интересен. Бил е основател в началото на века на комунистическата организация в Златарица, малко градче (тогава село) близо до В.Търново. Учителствал, уволнен за комунистическа дейност от всички училища в царството. Ерудиран философ, сам издал и разпространявал три свои книги, едната от които “Биосоциология”. В нея критикува чисто икономическото обяснение на Маркс за развитието на обществото, насилието в революцията на Ленин. След деветосептемврийския преврат, изглежда, не разбирал точно какво става. Написал още една книга, в която не само отново критикувал Маркс и Ленин, но имал и неблагоразумието да я изпрати на Вълко Червенков за мнение. Изключват го от партията, но бил вече възрастен, с това му се разминало. Починал, разочарован, през 1956 г. През 1971 г., когато комунизмът изглеждаше вечен, дъщеря му, моята баба Лилия Савова (по мъж Москова) отправя молба до БКП баща й да бъде реабилитиран. Реабилитация естествено му е отказана – заради критиката му на марксизма-ленинизма, въпреки че в отговора на “партията” все пак липсва определението “боламач”, дадено първоначално на книгата му. Но най-гнусното в тази история е, че, още от 1961 г. насам (и вероятно все още) на къщата му виси паметна плоча – на основателя на партията в Златарица!

 

*        *        *

 

          Един невероятно топъл и слънчев октомврийски ден на 1977 г. след два часа пътуване със самолет жена ми и аз изведнъж попадаме в един невероятно пъстър и интересен свят. С връзки сме получили паспорти за екскурзия до Англия (съвсем младо семейство сме, без деца) и автобусът ни носи към първото място за нощуване – един католически женски манастир.

          Жизнерадостните и учтиви сестри, каквито впрочем (странно за нас) са и всички останали хора по улиците и работните си места, ни предоставят библиотечката си – да попрочетем нещо преди заспиване. Вече сме минали през квартала с десетките антикварни книжарници в центъра на Лондон зад Националната галерия, и сме се чудили как в тях може да се намерят всякакви книги на нищожни цени. Минали сме през редовните книжарници, в които световната класика е представена с пълното си достолепие на съвсем приемливи цени, а множеството чужденци и местните хора не проявяват никаква склонност да изкупят тази литература ангро, както ще направят по това време хората в България, стига подобно литературно богатство да се окаже в даден момент на разположение в книжарниците.

          Още първият ми поглед върху манастирската библиотечка е привлечен от една сравнително обемиста книга – Ал.Солженицин, Архипелаг Гулаг, том 1 (в три тома). Три години преди това в Литературен фронт, а и в други вестници, писателите се надпреварваха да заклеймяват този труд, без изобщо (по собственото им признание) да са го чели. Но от кампанията срещу така наречения пасквил Гулаг човек оставаше с впечатление, че трудът на Солженицин е някаква брошурка, в която с нелепи факти се демонстрира омраза към “любимия на прогресивното човечество съветски социалистически строй”. И сега изведнъж в един католически манастир в Англия аз чета, потресен, най-обстойния изобличителен труд за престъпленията на сталинизма – Глава първа Арест, Глава втора Разпит и т.н., и т.н.

          На следващата година съм на тримесечна специализация в Англия. Освен почти целия Солженицин и редица други недостъпни у нас книги успявам да прочета и Доктор Живаго. Филма не мога да гледам, въпреки че за интелигентния български гражданин, попаднал на Запад тогава, се смята, че едно от най-важните неща, които трябва да направи там, е да гледа филма Доктор Живаго.

          Киното е скъпо – около две лири. Не че не мога да си го позволя, просто филма тогава не го дават. По това време в един български вестник се появи статия, в която журналист се възмущаваше от недъзите в английската социална политика: помощта за безработен за един ден в Англия е толкова ниска, че с нея англичанинът не може даже да отиде на кино. И тъй като киното тогава в България струва тридесет стотинки, българският читател е оставен сам да си направи правилния извод. Безработните в Англия тогава наистина получават две лири на ден, четиринадесет на седмица. Но българският читател няма как да научи, че прилична стая под наем може да се вземе за 5 лири седмично, а с 9 лири човек може да се храни по-добре, отколкото повечето хора в България. Че през зимата могат да се купуват, без да се чака на опашка, месо, банани (слабостта на българина) и всякакви други плодове и зеленчуци, които земята ражда през цялата година. Обаче точно на кино безработните не ходят често, защото за това не биха им стигали парите.

          И тъй като по това време (1978 г.) аз споделям условията на английските студенти, една от социалните прослойки с най-ниски доходи в страната, неизбежно ми се налага да направя сравнение с българските студенти. А то е: за разлика от английските, българските студенти са изцяло зависими финансово от родителите си, повечето са глезени чеда, много добре облечени и с достатъчно средства (особено децата на “отговорните другари”), не им достига чувство за отговорност. Английските студенти са напълно самостоятелни, сами се грижат за всичко в живота си. Получават от държавата около хиляда лири годишна стипендия за деветте месеца следване. През останалите три месеца някои работят – кой каквото намери, обикновено нискоквалифицирана физическа работа. Които не работят, получават помощи за безработни. Когато се прибират вкъщи през ваканциите, повечето плащат на родителите си за храната, която консумират. За Коледа и за рождените си дни получават от родителите си символични подаръци. Един колега, студент по руска филология, е с богати родители, затова държавата му отпуска само петстотин лири годишна стипендия. Родителите му обаче отказват да поемат разликата (“Честно сме спечелили парите, защо държавата ни ощетява?!”) и колегата е принуден да работи нощем, за да се издържа.

          Този тип примери, макар и наглед дребни, показват, че мнозинството българи са били тотално заблудени относно нормалните държави по света, относно начина, по който живеят хората в тях, относно същината на общественото устройство и на политическия режим в България. В известен смисъл хората и понастоящем не бива да бъдат обвинявани за симпатиите си към съществуващия преди години в страната ред – изолацията от света, комунистическата пропаганда, дезинформацията значително бяха изкривили мирогледа им.

          Обаче това, което обяснява (отчасти) търпимостта на българите към комунизма и опозорява нацията, е половинвековната деморализация на голямото мнозинство от хората: безкрайните компромиси в името не на оцеляването, а на битовите съблазни. Един феномен, описан със съкрушителна сила от Георги Марков в задочните му репортажи за България. Как може например да се обясни демонстрираната масова скръб след смъртта на Цар Борис през 1943 г. и, само десет години по-късно, след смъртта на Сталин? Как може да се обясни набъбването десетки пъти на членската маса на комунистическата партия? Как, независимо от страха и основанията за него, може да се обясни липсата на дисидентско движение в България чак до края на 1988 г., немощта му през 1989-1990 г., слабостта на антикомунизма до края на 1991 г.? Как може да се обясни фактът, че българският народ не знаеше и сякаш и досега не желае да знае за убийството на Георги Марков, което потресе цивилизования свят? След срещата си с голяма група български писатели съпругата на Марков, Анабел Маркова, една личност, излъчваща не само естествената скръб по съпруга си, но и автентично благородство в отношението си към България и българите, трябваше да установи с огромно удивление, че дори писателите (а какво остава за целия народ) не са никак наясно с обстоятелствата около убийството на своя колега.

          Политическото невежество, наред с липсата на желание у хората за информация относно порочността на режима, е една от най-жалките черти на нацията за изминалите пет десетилетия  комунистическо  управление  в  България.

          Убийството на писателя Георги Марков, дългото мълчание на съдебните органи, гузната памет на съпричастните страни (писателски кръгове, интелигенция) са истински позор за българската нация, който трудно може да бъде измит. По стечение на обстоятелствата имах нещастието да стана свидетел на шока пред това убийство, на удивлението пред едно от най-гнусните престъпления спрямо нормите на цивилизацията, извършено срещу българин, и най-вероятно (въпреки че това още не е установено със сигурност) от българи.

 

*        *        *

 

          Една вечер в началото на октомври 1978 г. пристигам заедно с четири колежки на гарата в Лондон. Трябва да се придвижим до Лийдс, където ще бъдем три месеца на специализация. Налага се да прекараме. доста часове на гарата и около гарата, за да хванем в ранните сутрешни часове влака за Лийдс.

          Когато сутринта пристигаме и ни посрещат в Катедрата по славянски езици на Университета, един от преподавателите, когото познавам от България, ме дръпва встрани и ми погазва голям сутрешен вестник. На първата страница е отпечатан обширен материал, описващ убийството на писателя Георги Марков. Има снимка на микроскопичната сачма (уголемена много пъти), с която е било вкарано в тялото на писателя убийственото вещество. Изненадата за мен не е голяма, тъй като съм следил непрекъснато Радио “Свободна Европа” и още от България знам за смъртта на писателя, за съмненията, че е била насилствена. Колегата ме съветва да събера всички български специализанти, да обсъдим случая и да си имаме едно наум – например да внимаваме как като българи ще се представяме пред непознати. По възможност изобщо да не казваме към коя нация принадлежим! Разкриването на начина на убийството е предизвикало огромна реакция в страната и чужбина, и средствата за масова информация се надпреварват да съобщават подробности, да коментират.

          На следващата сутрин отивам при секретарката на катедрата да уреждам разни административни проблеми. Още щом я виждам при влизането ми в кабинета, разбирам, че е направо потресена.

          “Още един българин от Би Би Си убит”, посреща ме тя. “Намерен в къщата си паднал надолу по стълбите. Лицето му разкървавено. Погълнал кръвта си и така починал.”

          Преглеждам вестниците. Човекът се казва Владимир Симеонов, тридесетинагодишен, не се занимавал в радиото с политика. Водел музикалните предавания в Българската редакция. Четял само кратки осведомителни бюлетини в края на седмицата. Тъй като непосредствена причина за смъртта явно е поглъщането на собствената му кръв, полицията си задава класическия въпрос: “Паднал ли е човекът или е бил блъснат?”

          Вечерта на същия ден, когато заставам пред телевизора в студентския дом, новините по първия телевизионен канал на Би Би Си буквално започват на български език. Появява се снимка на млад човек и в продължение на около три минути мъжки глас чете на български кратък осведомителен бюлетин. Оглеждам се наоколо. Англичаните не разбират нищо, но следят внимателно екрана. След необичайното въведение на него се появява говорителят и казва:

          “Това е последна почит, която оказваме на нашия колега Владимир Симеонов от Българската редакция на Би Би Си. Снощи Симеонов е бил намерен мъртъв в дома си.”

          Следват подробности и коментари за смъртта на журналиста, както и около случая с убийството на Георги Марков.

          В продължение на десетина дни темата за смъртта на двамата българи не слизаше от първите страници на вестниците не само във Великобритания, но и в целия свят. След намирането на смъртоносната сачма в тялото на Георги Марков беше открита идентична сачма и в тялото на журналиста Владимир Костов от Радио “Свободна Европа”, който беше оживял. Налице беше предумишлено убийство на един източноевропейски дисидент и опит за убийство на друг. Действия, хладнокръвно и прецизно подготвени и извършени. А огромното мнозинство от българите по това време нямаха абсолютно никаква информация за случилото се. Когато по-късно бе арестуван и съден Сергей Антонов за евентуално съучастие в опита за покушение срещу папата, огромният интерес по света към това дело се дължеше на случая с убийството на Георги Марков. Но българите не подозираха за наличието на тази връзка в световното обществено мнение. Струва ми се, че дори и в настоящия момент, три години след установяването на свобода на средствата за масово осведомяване в страната, българската общественост все още не е наясно с обстоятелствата около това престъпление, около този трагичен и срамен за нацията акт. Все още българинът не познава реакцията, която това убийство предизвика в цивилизования свят. Не е осмислил начина, по които се формира мнението на този свят за България и за българите. Въз основа на убийството на Георги Марков, на опита за покушение срещу папата, а впоследствие и на други факти (например спечелването на изборите през 1990 г. от комунистите) България придоби твърде негативен, направо жалък образ в очите на света. Някой би могъл да възрази, че убийството на Георги Марков е било извършено от група хора, които не бива да се асоциират с цялата нация. Но нима българският народ не беше този, който търпя в продължение на десетилетия да бъде ръководен от огромна шайка тъпаци и престъпници, нима не беше българският народ този, който се остави да бъде смачкан от тази шайка морално и физически?

          Едва месец по-късно се оказва, че смъртта на Владимир Симеонов е била случайна. Човекът страдал от сърдечно заболяване, получил криза, докато бил на върха на стълбите, паднал и така загинал. Но съвпадението по дни с времето на разкриване на начина на убийството на Георги Марков и опита за покушение над Владимир Костов създава голямо напрежение сред западната общественост. От десет българи в Българската редакция на Би Би Си са останали осем. Полицията им осигурява охрана. Във висшите сфери на политическата власт в Англия се говори за евентуално скъсване на дипломатическите отношения с България, тъй като двамата радиожурналисти вече са получили английско поданство.

          Но случаят създава напрежение и у самия мен. Симеонов е починал приблизително по същото време, когато ние с моите колежки сме стояли с часове на гарата в Лондон. Очаквам полицията да проследи някои от българите, пристигнали същия ден в страната (това може лесно да се установи на граничните пунктове). Аз бих могъл да попадна в периметъра на заподозрените, тъй като съм единственият мъж сред групата специализанти. Какво би попречило на един млад мъж, може да разсъждават в полицията, да вземе такси, да отиде у емигранта, да го блъсне и да се върне на гарата? Споделям страха си с преподавателите в катедрата, които ми препоръчват, ако полицията пристигне да ме разпитва, веднага да ги потърся.

          Разбира се, Скотланд Ярд не ме удостоява с посещение, но трагичните събития слагат твърде мрачен отпечатък върху пребиваването ни в Англия. В паметта ми се запечатва следната интересна случка. Непосредствено след смъртта на двамата българи в Англия започва стачка на хлебарските работници от държавните предприятия. Частните хлебари работят денонощно и трупат големи печалби. Пред магазините им се събират огромни (според английските стандарти) опашки за хляб. Попаднала на една такава опашка, една от колежките проявява неблагоразумието да завърже разговор с някаква дама и да й съобщи, че е българка. При което друга, възрастна, достопочтена дама, дочула думите на колежката, започва неистово да крещи:

          “Българи! Комунисти! Мръсни, гадни убийци с чадъри!”

          Колежката се разтреперва от неудобство и се вижда принудена да напусне опашката.

          Светът не е много голям, както казват англичаните. След известно време имам възможност да науча нещо повече за Владимир Симеонов. Един познат психолог от Велико Търново, на когото съм разказал за случая, подскача:

          “Ами това е колегата ми от Университета Владо. Вярно, той страдаше от сърце и не идваше на нашите студентски походи.”

          А в един случаен разговор със зъболекар от Свищов, когато той научава, че съм англицист, ми се хвали, че е ходил в Англия на екскурзия.

          “Знаете ли – казва – едно младо момче от групата ни остана там. Беше студент по психология.”

          “А не се ли казваше Владимир Симеонов?”, питам го, и му разказвам случая.

          “А-а!”, плесва се по челото зъболекарят. “Ами да”, Владо се казваше.”

          Съпоставям и други факти с двамата си събеседници, всичко съвпада. Момчето завършвало с отличие психология в Софийския университет и някои от професорите му, които се гордеели с него, били попарени от разочарование – възпитаникът им избягал “при класовия враг”. От английските вестници научавам, че в Англия Симеонов минал през обичайните емигрантски изпитания, дълго време бил принуден да мие чинии в стола на Би Би Си преди да започне работа като журналист и да продължи да следва избраната специалност. Смъртта го заварва отново като студент по психология.

          След завръщането ми в България от специализацията всичко преживяно споделям многократно, и то на публични места, с колеги, с непознати, с комунисти и безпартийни. Поставям си за цел да информирам колкото може повече хора за убийството на Георги Марков, тъй като комунистическите средства за масово осведомяване у нас са направили всичко възможно да скрият истината. Интересното е, че по този повод не си навличам никакви неприятности, никой никога не идва да ме разпитва или санкционира за съобщаването на подобна информация. Което идва да потвърди схващането, че сред основните фактори, позволили на режима да нанесе огромни морални поражения върху масовото съзнание, са перверзността на автоцензурата, отчуждението между хората, липсата на най-обикновено човешко съчувствие и солидарност.

          Струва ми се, че не само онези жалки индивиди, изобличени в "Задочните репортажи” и наричащи себе си български писатели, са виновни пред паметта на Георги Марков. Нито нацията като цяло, нито интелигенцията, нито младото поколение познават достатъчно добре творчеството и трагичния път на най-достойния български писател от времето на тоталитаризма. Забулени в мъгла остават обстоятелствата около живота му в емигрантство, трагичната му смърт. Синдромът на погребаните съвести (изразът е на Стефан Цанев от предговора му към “Новите репортажи”) не е изчезнал. Няма литературни критици, които да анализират безмилостно реалистичното му перо и да ни помогнат да осмислим себе си и жалкото си съществуване през дългите тоталитарни години. Няма учебници, които да представят творчеството му. Няма учители, които да разкажат на децата за борбата на един мъченик със силите на злото. Дори не точно “комунистическото  зло”,   защото  злото,   описано   в “Репортажите”, не се свежда само до влиянието на комунистическата напаст върху обществото.

          Отношението към творчеството и паметта на Георги Марков е едно от нещата, които ще определят степента на моралното пречистване на нацията.

 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kkabakciev
Категория: Технологии
Прочетен: 127412
Постинги: 56
Коментари: 42
Гласове: 68
Архив
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031