Красимир Кабакчиев

           ПРОБУЖДАНЕ НА ГРАЖДАНСКО СЪЗНАНИЕ И/ИЛИ СЦЕНАРИЙ?

          Въпреки повеите на Горбачовата перестройка, в края на 1988 и началото на 1989 година перспективи за една дори минимална реформа във вътрешната политика на България не се виждаха. Безконтролната власт на примитивните комунистически управници, тоталното погазване на основни човешки права, ширещата се и самовъзпроизвеждаща се с благословията на партията бюрокрация, шуробаджанащината, простотията и войнстващата некадърност, административните безобразия – в заводите, институтите, учрежденията, училищата и всякъде другаде – не даваха никакви сериозни надежди за промяна. Но най-обезкуражително беше поведението на българския гражданин. Скрил се в черупката на мнимото си битово благополучие, той спеше дълбок тоталитарен сън. От него не можеха да го събудят нито пълното незачитане на основните човешки права в страната, нито неразбориите на работното място, нито ниските заплати, нито опашките по магазините, нито безобразията на големите и малките червени феодали и техните слуги, разказвани и преразказвани на ухо или в тесен семеен кръг.

          И все пак историята беше отредила в този период да настъпи времето за бавно и мъчително пробуждане на гражданско съзнание – като ехо на перестройката в Съветския съюз. Гласност получаваха разкритията за престъпленията на сталинизма, осмисляше се порочността на съществуващата система. В страната започна създаването на първите дисидентски организации, наричани тогава неформални. Решаваща роля, за да възникне този процес, изигра спирането на заглушаванията на западните радиостанции, най-вече на “Свободна Европа”. И досега остава неясна причината, поради която бяха прекратени заглушаванията на западните радиостанции и хората започнаха да научават за организирането на дисидентите, за консолидирането на движенията им. Спирането на заглушаванията, изглежда, стана не толкова под натиска на западната общественост и нейната дипломация, колкото въз основа на решение, взето на изток, в Съветския съюз. Ясно беше, че върховните български управници не блестят с интелигентност. Но в случая излизаше, че те като истински глупаци са последвали съветските перестройчици. Наистина шепата върховни български управници от Политбюро и ЦК, нищожна част от които впоследствие бяха определени като престъпници от другарите си, а друга, още по-нищожна част постепенно пожертвани, не въведоха нищо подобно на съветската перестройка и на гласността. Но нима те никак не са можели да схванат, че директивата за прекратяване на заглушаванията на западните радиостанции е пагубна за тях?

          Едва ли може сериозно да се оспори твърдението, че основната причина тоталитарният режим в страната, олицетворяван от властта на Живков и съратниците му, да бъде отслабен и в трайна сметка съборен, се състоеше преди всичко във влиянието на западните радиостанции. Те бяха единственият източник на информация за възможността за промяна и постепенно хората започнаха широко да го използват, отначало за получаване на информация, после някои се престрашаваха и влизаха в контакт с журналистите по телефона.

          Но дали освободеният глас на западните радиостанции стана притегателен център на информация за широките слоеве на населението или всъщност от него най-добре успяха да се възползват прагматично мислещите комунисти? Всъщност най-редовни слушатели на западните радиостанции по това време бяха не толкова безпартийните, несвързаните с режима, колкото ортодоксалните комунисти – било със сталинистка или по-либерална нагласа.

          Този пункт е от съществено значение за анализа на движещите сили по посока на промяната в периода на възникването на първите дисидентски организации. Той до немалка степен предопределя и отговора на въпроса защо след краха на тоталитаризма комунистите успяха да запазят за себе си положителен образ сред значителна част от населението, поне за известно време. Ако човек се върне към този период, ще си спомни, че борбата срещу мракобесническия режим беше започната не толкова от същинските антикомунисти, изявили се едва по-късно, колкото от комунисти и техни приближени, отричащи сталинския тип социализъм. Ярък пример за това беше така нареченият Клуб за гласност и преустройство, който имаше амбиция да завоюва авторитет както пред българската общественост, така и пред западните наблюдатели и журналисти. Авторитетът на Клуба можеше да се гради на основата на известността на членуващите в него писатели и учени, повечето в хуманитарната област. Клубът образува нещо като дисидентски елит, от който впоследствие бяха излъчени някои от висшите представители на демократичната опозиция... и на посттоталитарните комунистически управници. Тъкмо тези дисидентствали известно време и префасонирали се набързо в социалисти опитни комунистически демагози успяха да излъжат големи маси от населението и да задържат властта в лоното на неокомунизма в продължение на близо две години след свалянето на Живков.

          Последвалите събития щяха да покажат, че и част от ръководителите на антикомунистическата коалиция – Съюза на демократичните сили, са ратували не за пълното разграждане на съществуващата дотогава обществена система, а за компромисното й съвместяване с парламентарната демокрация. Редица от участниците в дисидентските движения, заели впоследствие важни постове в антикомунистическата опозиция, постепенно започнаха да проявяват съглашателство с комунистите. Това ги компрометира пред голяма част от демократично мислещата общественост и накрая ги изхвърли от политическата сцена.

          Ако се приеме, че основна или поне една от основните материални предпоставки за преход към обективно информиране на населението в страната е било спирането на заглушаванията на западните радиостанции – с неговото пагубно следствие върху най-престъпните комунистически глави, следва изводът, че спирането на заглушаванията е било планомерно проведена акция на част от управниците, най-вероятно инспирирана отвън. Може да се каже, че това е един първоначален, много силен комунистически ход в стратегията за групово преструктуриране вътре във властта с цел запазването й. На този проблем досега не е обръщано сериозно внимание. Извънредно интересен е например въпросът за радиостанциите-заглушители в страната, за техния персонал, за манталитета, образованието и моралния облик на лицата, извършвали заглушаванията в продължение на десетилетия, за ръководството на тези звена, за начина на спускане на решения. И конкретно за начина на вземане на решението за прекратяване на заглушаванията.

          Логично условие в този модел на стратегия за запазване на комунистическата власт е провокирането на индивидуално и групово недоволство и дозираното му довеждане до знанието на хората. (Докато за едни недоволството е обосновано, за мнозина то е израз на несправедливост към властта, осигурила ред и спокойствие.) Един кратък преглед на основните събития след спирането на заглушаванията потвърждава валидността на модела. Първо, възникването на дисидентски организации и физическото им толериране. Второ, случаят с Петър Манолов и Дружеството за защита правата на човека, разрешен по компрометиращ тогавашната власт начин. Трето, разгарянето на масови протести и искания за връщане на отнетите имена на мюсюлманите, един проблем, разрешен в края на 1989 г. по твърде изгоден за преструктурираната комунистическа власт начин и третиран най-неадекватно от опозицията. Четвърто, използване на етническата криза за раздухване на национализъм, първоначално в посока на “вражеските” радиостанции и дисидентите, после на антикомунистическото движение. И пето, междувременно разиграване на фарса “драматична смяна на едноличната власт и нейното обкръжение” с главни герои “добри комунисти”.

          От друга страна, като се има предвид, че социалната база на комунистическата власт в България се свеждаше до една огромна земляческо-роднинско-професионално-битово-интересчийска мафия с предоставяните й и присвоявани и преразпределяни от нея огромни материални блага и привилегии по законен, полузаконен и незаконен път, не е трудно в модела да се предскаже бърз отказ от всички идеологически догми и организирането за кратко време на тази мафия в електорат на подходящите нови управници, готови да защитят интересите й като съхранят колкото може повече от привилегиите й. Така представеният модел не е непременно замислен, формулиран, осмислен и приведен в изпълнение от отделни лица или някаква социална прослойка. По-скоро се касае за съвпадение на множество групови интереси, при което моделът бива следван и реализиран интуитивно.

          СПОМЕНИ ЗА ПЪРВИТЕ СТЪПКИ НА “ПОДКРЕПА”

           “Подкрепа” бе създадена в началото на февруари 1989 година като профсъюз за защита на интелектуалния труд в България. По идея на секретаря на Дружеството за правата на човека Петър Манолов една шепа храбреци, главно хора от интелектуалното съсловие, основаха в Стара Загора първата независима от комунистическата власт в България синдикална организация. По идея на основателите новоучреденият Профсъюз следваше преди всичко да защищава интелектуалния труд в България. Подобен първоначален ход действително беше напълно обоснован, поне по две причини.

          Първо, в средствата за масово осведомяване тогава широко се обсъждаха проблемите на различните собственици на интелектуални продукти – рационализатори, изобретатели, автори на патенти и други, за които открито се признаваше, че срещат сериозни затруднения не само с разработването, но и с признаването, патентоването и реализирането на произведенията си. Комунистическата власт не можеше да се лиши от услугите на тези хора, някои от които носеха огромни приходи на тоталитарната държава и нейната върхушка, затова в средствата за масово осведомяване от време на време се даваше разрешение за огласяване на подобни оплаквания. Това, разбира се, беше чиста проба демагогия. Докато изобретателите се жалваха, червените технократи и академичните чорбаджии спокойно обираха парсата.

          Второ, управниците прекрасно знаеха, че много по-опасна за властта им беше не интелигенцията, а така наричаната от тях работническа класа, от която те имаха всички основания да се страхуват. Закономерно следствие от опасенията им беше привилегированото положение, което работниците имаха спрямо интелигенцията по отношение на трудовото възнаграждение. По тези причини прогласяването на “Подкрепа” като организация за защита на интелектуалния труд действително беше един сполучлив първоначален тактически ход на основателите.

          Ето какво гласеше уводната част от Програмната декларация на новия Профсъюз:

          НИЕ, СВОБОДОМИСЛЕЩИТЕ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ В БЪЛГАРИЯ,

 – Наследници на демократични възрожденски традиции;

– Имайки предвид основните права и нужди на хората, произтичащи от човешката им същност, и нормите на цивилизовано поведение, приети и провъзгласени от ООН във всеобщата Декларация за правата на човека, Международния пакт за гражданските и политическите права, Международния пакт за икономическите, социалните и културните права и другите международни договори, по които НРБ е страна;

– като основаваме претенциите си на конституцията и законите и зачитаме установения конституционен и правов ред в страната, законните права и задължения на гражданите;

– Считайки, че чрез съзнателна, честна, законосъобразна и градивна дейност можем да допринесем за защитата на нашите професионални интереси и творческия интелектуален труд;

– водени от съзнанието за духовна хармония и всестранен интелектуален прогрес на обществото, 

РЕШИХМЕ ДА ОБРАЗУВАМЕ НЕЗАВИСИМО ПРОФЕСИОНАЛНО СДРУЖЕНИЕ НА ИНТЕЛЕКТУАЛЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ “ПОДКРЕПА” И ЕДИНОДУШНО ПРИЕМАМЕ НЕГОВИЯ УСТАВ:

           За съжаление основателите на “Подкрепа” дълго време останаха изолирани от обществеността. Първо, повечето от потенциалните привърженици на идеята и евснтуални членове на организацията не притежаваха нужната информация за създаването й, тъй като, за разлика от политически по-тясно ангажираните комунисти, не слушаха или рядко слушаха “Свободна Европа”. Второ, липсваше широка обществена подкрепа дори от страна на информираните, която можеше още тогава да преобрази мисленето на неориентираните и непросветените и да подготви почвата за по-бързото сваляне на комунистите от власт. Членовете на “Подкрепа” в цялата страна за седемте месеца от февруари до септември 1989 г. наброяваха реално не повече от тридесетина души, а за същия период през следващите месеци нараснаха стотици пъти. Трето, нямаше на разположение достатъчно на брой компетентни хора, които да съставят юридически издържани устав, програмна декларация и други документи, да представят по подходящ начин профсъюза пред обществеността. Четвърто, лидерите на организацията допуснаха някои съществени грешки, за които ще стане дума нататък.

          След основаването на “Подкрепа” на ръководството се бяха обаждали известен брой работници от различни краища на страната с желание да се присъединят. Но в съответствие с предварително взетото решение профсъюзът да бъде само за защита на интелектуалния труд молбите им бяха отклонявани – с обещание, че ще им бъде даден ход след признаването от страна на властите и организационната консолидация на синдиката, или пък в случай, че цели работнически организации биха пожелали да се конфедерират с “Подкрепа”. Едва ли днес може да се предположи, че развитието на “Подкрепа” щеше да бъде по-различно, по-бързо и по-ефективно, ако профсъюзът беше отворен за работници от самото си създаване. Малко бяха работническите заявки за участие, а и самото съсловие на работниците беше далеч от висотата на разбиранията, да кажем, на полските си колеги от “Солидарност”. Преди десетоноемврийския дворцов преврат работниците така и не се организираха в профсъюз – те явно не можеха сами да го направят. На подобни действия тогава бяха готови единствено хора от средите на интелигенцията, но те пък бяха изключително малко на брой – поради дълбоко вкоренения страх от комунистите сред обществеността.

          Когато една вечер в началото на февруари 1989 г. за пореден път настроих радиото на вълните на Радио “Свободна Европа”, не мина много време и изведнъж чух изключително интересно съобщение: в Стара Загора е учреден Профсъюз за защита на интелектуалния труд, наречен “Подкрепа”. Буквално в следващата минута вече тичах към пощата да телеграфирам на учредителите да ми изпратят устава и другите документи. Естествено, исках първо да се запозная подробно със статута и програмните документи на организацията преди да взема решение за участие. Времената бяха тежки и човек трябваше да бъде много предпазлив в подобни начинания. Имах проблеми с управниците в института, в който работех (кой необвързан с професионално-интересчийските мафии нямаше?), затова участието ми в подобна организация щеше да бъде оправдано по най-убедителен начин както пред органите на милицията, с която несъмнено предстояха срещи, така и пред други възможни институции.

          На другия ден учредителите на “Подкрепа” ми се обадиха по телефона. Говорих с Огнян Велчев, секретаря на организацията, чувах, че в стаята има и други хора, които очакваха с интерес думите ми. Обърна се към мен с “другарю”, което беше нормално за онова време. След няколко дни, когато ми се обади Тренчев, ме нарече “господин Кабакчиев”, и това естествено малко ме изненада. Вече бях посещавал, и то неведнъж, Западна Европа и там бях свикнал с това обръщение, но в България...!? Когато по-късно, в началото на 1990 година, се обърнах към научния съвет на института с “дами и господа”, усетих, че “милите хора” доста се стреснаха. След няколко дни директорът Бояджиев, успокоявайки за нещо една изнервена служителка, й каза:

          “Ама недейте така, другарко! Ето, вижте, нас в научния съвет Кабакчиев ни нарича дами и господа, но ние не се обиждаме!”

          Разказах случая на колеги в Стокхолмския университет. Когато чуха за думите на директора, щяха да изпопадат от столовете си от смях.

          Велчев ми благодари за интереса, който проявявам към организацията. Каза, че са ми изпратили Програмната декларация и Устава по пощата. Така и не ги получих – милицията очевидно добре си беше свършила работата. Но две или три седмици по-късно с Велчев се видяхме в София и той ми предаде на ръка копия от тези документи, направени на индиго. Размножих ги и аз на свой ред в доста екземпляри, опитах се да заинтересувам с тях близки, приятели и колеги. Без всякакъв успех. Два или три месеца по-късно Велчев напусна “Подкрепа” – по неясни за мен причини. А в деня, когато Кояна, съпругата на Тренчев, заминаваше за САЩ (беше малко преди да свалят от власт Живков), ми каза: “Ти беше първият от цялата страна, който ни се обади и прояви интерес към “Подкрепа”.”

          Милицията се беше постарала кореспонденцията ми с “Подкрепа” (моята, а и на други хора) да не бъде осъществена, но все пак публичната ми изява като дисидент стана скоро след опита ми да се свържа с активистите на профсъюза, по време на кампанията срещу поета Петър Манолов. За подготовката за тази кампания бях научил предварително и бях взел твърдото решение да защитя Манолов по най-категоричен начин на очакваното публично (“открито партийно”) събрание. А когато комунистическият вестник “Работническо дело” даде ход на манипулацията, благоприятното бе, че тезата в статията срещу правозащитниците беше съшита с бели конци – в нея дори и дума не се съобщаваше за това, че поетът е обявил гладна стачка в знак на протест срещу изземването на творческия му архив и че състоянието му е критично. Глупостта на кампанията най-вероятно бе замислена и осъществена като вътрешна провокация на перестройчиците-комунисти срещу хардлайнерите. Същите перестройчици, които само след няколко месеца щяха да дойдат на власт, за да блокират пътя към разчистване на комунизма.

          Въпреки наличието на обективни предпоставки за образуване на профсъюз за защита правата и интересите на интелектуалците, по това време те не изявиха особено желание да участват в синдикат. Първоначалната шепа учредители, осмина на брой, по-късно прерасна в група от двадесетина души, почти всички от Стара Загора и околните селища. Но дори и тази малобройна група не се задържа единна – и като състав, и по отношение на вижданията и намеренията на членовете й. Например съпрузите г-жа и г-н Бояджиеви, млади художници от Пловдив, скоро бяха принудени да напуснат страната – нещо, което те и без това, оказа се, желаели. А част от присъединилите се към учредителите не приемаха позицията и действията на Константин Тренчев по определени въпроси, свързани с отношението към българските турци. По тази причина те не го подкрепиха морално по време на пребиваването му в затвора от края на месец май до началото на септември 1989 година. А през месец май 1989 г., след непрекъснати заплахи за живота на сина му, беше принуден да напусне страната инициаторът за създаването на “Подкрепа”, добилият вече известност поет Петър Манолов.

           КАМПАНИЯТА СРЕЩУ ПЕТЪР МАНОЛОВ

           Случаят с Манолов е твърде интересен, тъй като до голяма степен се превърна в преломен момент в изявите на другомислие в тогавашното общество. Манолов вече си беше спечелил омразата на властта през 1987 година с публичното четене пред студенти от Софийския университет на едно свое поетично произведение (“Сто кръпки”), в което злъчно и съвсем открито иронизираше моралната деградация на комунистическото общество и неговите управници:

Ние вече се раждаме с тези кръпки,
(ако поискаме да се раждаме).
Точно толкова щеше да има и връстникът ви,
моето дете, ако за него не се грижеха
майчински и бащински кварталната организация на ОФ,
Отдел “Култура” към РНС “Димитър Благоев”,
Градският съвет за душевно наподобяване,
Отдел “Култура” към старинен Пловдив,
Дирекция за културно и историческо наследство,
Отдел “Култура”към Българското мюфтийство,
Отдел “Култура” към РК на ДКМС,
Отдел “Култура” към РК към РНС на ОФ,
Отдел “Култура” към местното БЗНС.

За вас и за моето дете се грижат още
Отдел “Култура” на РС на БПС,
Културният дом на работниците от АБВГДЖ,
Отдел “Култура” към РК на БКП,
Отдел “Култура” към ОК на БКП,
Отдел “Култура” към активните борци, набор 1999 година,
Отдел “Култура” към пасивните борци,
Отдел “Култура” към ЦК на БКП...”

“тази огромна армия
от духовни лапачи на материални блага,
тези професионални борци за мир
от лека, средна, полутежка и тежка категория,
борците за балканско, подбалканско, задбалканско
и равнинно разбирателство – нямат насищане.”

          Въпреки скудоумието си лапачите все пак не можеха да не схванат подобно предизвикателство, макар и в поетична форма, и да не се опитат да реагират и потърсят възмездие. А и поетът-дисидент не спря дотук. Арестуван в края на 1988 г. като секретар на учреденото в началото на същата година Дружество за правата на човека, Петър Манолов обяви гладна стачка в знак на протест срещу изземването от страна на милицията на творческия му архив. Стачката му се отразяваше подробно от Радио “Свободна Европа” и от другите западни радиостанции. Когато здравословното състояние на Манолов се влоши, борбата му получи морална подкрепа и от чужбина – с писма и декларации редица световноизвестни поети и писатели призоваха режима да върне творческия архив на поета и да започне да зачита основните човешки права. За пръв път комунистическите властници в България бяха на път да бъдат тотално дискредитирани не само пред световната общественост, но и в собствената си страна. Затова в ход бе пуснат вестникарският шантаж. В статия в “Работническо дело” бе обявено, че Дружеството за правата на човека е организация, целяща по насилствен път да събори “властта на народа”; че в нея участват предимно криминални престъпници; че един от тях, поетът Петър Манолов, е автор на порнографски произведения. Без разрешение на поета бе публикувана част от негово стихотворение с натуралистични елементи, прекрасно изобличаващи комунистическата мерзост. Но във вестника тези елементи бяха откъснати от общия контекст и читателят не можеше да отгатне обекта на изобличението. В деня на публикуването на статията Манолов наближаваше четвъртата десетдневка от гладната си стачка и здравословното му състояние вече беше критично. Властите решиха, че не могат да се задоволят само с вестникарска манипулация. По нареждане отгоре в цялата страна бяха организирани масови събрания за заклеймяване на Дружеството за правата на човека и на “порнографа и престъпника” Петър Манолов. Тук обаче манипулаторите, малко изненадващо, сериозно се препънаха.

          Времената се бяха променили. С прекратяването на заглушаванията на западните радиостанции част от информационната завеса беше паднала и много хора вече съзнаваха и повече или по-малко открито обсъждаха долнопробните действия на комунистите. Според съобщения на Радио “Свободна Европа” на немалко места в страната работници, служители, специалисти бяха отхвърлили на “откритите партийни събрания” исканията за заклеймяване, Изнесени чрез ефира бяха данни как в отделни случаи дори комунисти и партийни секретари бяха заявили, че не Петър Манолов, а вестник “Работническо дело” следва да бъде даден под съд за публикацията. Може би прямотата и икономическата независимост на работниците – поради липсата тогава на безработица – са били сред основните фактори за нечувания до този момент отказ на много колективи да подкрепят инициатива на “партията”. Въпреки че и сега е трудно да се посочат точни данни за мащаба на съпротивата срещу комунистическата кампания, акцията със заклеймяването на Петър Манолов и Дружеството за правата на човека явно беше срещнала отпор и се провали. Наистина немалко колективи като цяло се бяха вслушали в “гласа на партията”, но в един момент висшите управници осъзнаха опасността кампанията да се обърне срещу тях и я прекратиха преждевременно. Както вече споменах, днес може с голяма доза увереност да се предположи, че акцията срещу Манолов и съмишлениците му всъщност е била замислена и осъществена като провокация на перестройкаджиите срещу сталинистите в комунистическата партия с цел дискредитиране на върховните управници и подготвяне на почвата за отстраняването им от комунисти-реформатори с по-хуманен облик. Дали е било така или не, може да се разбере само от комунистическите среди. Но едва ли днес подобна информация би излязла на бял свят. Тя би била прекалено дискредитираща и за подведените изпълнители, и за провокаторите на кампанията.

          Но не навсякъде акцията за заклеймяване на Петър Манолов срещна достоен отпор. Например в Института за български език при БАН, където работя, “учените-филолози” бяха принудени и предопределени от невежеството и малодушието си да заклеймят този поет, рискувал живота си за свободата да твори. “Откритото партийно събрание” за Манолов и Дружеството за правата на човека беше свикано по нареждане от така наречения партиен комитет на БАН. Ръководителката на групата, в която работя, Мария Попова, беше партиен секретар на института. Обадиха й се по телефона около 12 часа на обед и й наредиха събранието да бъде проведено най-късно до края на работния ден. Попова ме помоли да съобщя за предстоящото събрание по стаите в института. Реших да се възползвам от случая и да събера колкото е възможно повече хора, за да видя какво отношение ще вземат. Вярвах, че ако не професионалната солидарност между хора, работещи в областта на словото, поне обикновеното човешко съчувствие към един гладуващ човек и чувството за елементарна справедливост ще надделеят, а оттам би спечелила и каузата на дисидентството.

          Обиколих всичките стаи на трите етажа и се постарах никой в института да не остане неуведомен. Междувременно в стаята ни се събра така нареченото партийно бюро и започнаха да се подготвят за събитието. Въпреки че ме бе помолила лично аз да съобщя за събранието, основна грижа на Мария впоследствие беше да се опита да ме разубеди да участвам в него. Вече си бях извоювал реноме на дисидент. През 1987 г., след едно мое завръщане от скандинавските страни на едно събрание в института (част от “партийната учебна година”) бях огласил “строго секретната” информация, че в Швеция съотношението между средната работническа заплата и заплатата на министър-председателя е едно към две. Бях апелирал за въвеждане на подобно съотношение и в България и за моя изненада една колежка, Силвия Цанова, публично ме подкрепи. (Още след събранието върху Мария бил оказан натиск от Държавна сигурност Силвия и аз да бъдем санкционирани, но тя явно ни бе защищавала успешно през всичките месеци и години.)

          След като Мария и другата ми колежка, Лили Манолова, не успяха да ме накарат да не участвам в събранието или поне да не се изказвам, партийното бюро възложи на един от най-отявлените комунисти в института, Мая Божилова, да състави “мнението на колектива” за статията в “Работническо дело” и за “моралната подкрепа на учените в института на позицията на партията”. Божилова спретна набързо една телеграма. Като преди това на репликата ми, че Петър Манолов е от дълго време в гладна стачка, отговори, че, “щом желае, Манолов може да мре”.

          Събранието започна с прочитане на статията. После бе представено становището на “партийния комитет” на БАН, в което дейността на Дружеството за правата на човека се определяше като престъпна. След това Попова, която ръководеше събранието, призова за изказвания. Настъпи неловко две- или триминутно мълчание.

          “Щом няма изказвания – обяви Попова – нека другарката Божилова прочете мнението на колектива, което тя е подготвила.”

          Не издържах и вдигнах ръка.

          “Как е възможно – попитах – някой да чете “мнението на колектива”, когато то отсъства?”

          В редиците на учените-филолози настъпи видимо раздвижване. На път бе да се накърни сценарият. Тогава се изправи Дора Мирчева, директорка на института по това време, и изказа приблизително следните мисли:

          “Как така отсъства мнението на колектива? Та нима нещата не са пределно очевидни? Действията на тази група лица са престъпни! Те целят събаряне на законната власт! Освен това е налице и порнография! Мнението на колектива е ясно и аз не разбирам какво толкова има да се дискутира!”

          От гледна точка на присъстващите директорката за съжаление се оказа съвършено права. Филолозите никак не бяха склонни да дискутират. Трябваше още няколко пъти да ставам и да говоря. Попитах учените дали им е известно, че според съобщенията на “Свободна Европа” и на други западни радиостанции Петър Манолов вече близо месец е в гладна стачка. Защо “Работническо дело” не съобщава нищо за това? Въпросите ми бяха контрирани с изявления, че е налице антиконституционна дейност. Попитах защо е публикувана само една част от стихотворението на Манолов. Отговориха ми, че това си е чиста проба порнография. Накрая заявих, че не може една аудитория от над сто филолози да не си задава въпроса наистина ли е виновен един поет за това, че без разрешение са публикували творбата му. Че не може уважаващи себе си хора, при това считащи се за учени, да си позволяват да участват в заклеймяването на човек в негово отсъствие, на човек, който от месец явно е в гладна стачка и може дори да умре. Думите ми не предизвикаха абсолютно никакъв ефект. Прочетена беше подготвената от Божилова телеграма – от колектива на Института за български език при БАН до ЦК на БКП и до вестник “Работническо дело”, в която се изказва подкрепа на статията, а действията на членовете на Дружеството за правата на човека се определят като престъпни.

          Гора от ръце съпроводи гласуването “за”. Въздържали се нямаше. “Против” бях единствено аз. След време научих, че имало изолирани опити за пасивна съпротива. Една “другарка” си припомни месеци по-късно, че била напуснала събранието непосредствено преди гласуването. Друга заяви, че изобщо не гласувала – нито “за”, нито “въздържала се”, нито “против”, просто си седяла и наблюдавала. Но имаше един случай на искрено покаяние. Една от колежките ми се прибрала вечерта след събранието вкъщи и разказала всичко на малката си дъщеря. Детето се разплакало и нарекло майка си подлец за това, че е гласувала за заклеймяването. Колежката (чието име спестявам) ми разказа това близо две години по-късно и призна, че изпитвала в продължение на много месеци големи угризения на съвестта.