Красимир Кабакчиев

           ТРУДНОСТИ СЛЕД ОСНОВАВАНЕТО НА “ПОДКРЕПА”

           Първият независим синдикат в България след половинвековно комунистическо управление беше създаден по идея на шепа хора, които останаха изолирани от обществото в продължение на много месеци. Показателно е, че немалко от тях в един или друг период напуснаха организацията, други не видяха в нея фактора, който би могъл радикално да измени обществото в правилна посока и разочаровани се оттеглиха от активна дейност. Може би тъкмо подобни стечения на обстоятелствата, липсата на изявени личности и най-вече специалисти по синдикална дейност, допринесоха “Подкрепа” често пъти да се асоциира колкото с идеята за голяма група от хора, желаещи да защищават професионалните си интереси, толкова и с личността и целите на нейния председател (после президент) д-р Константин Тренчев.

          Много се е говорило сред обществеността за личността на Константин Тренчев. Този факт сам по себе си е интересен, тъй като повечето от другите лидери на СДС не предизвикват подобна палитра от разнопосочни и противоречиви мнения и емоционални реакции. Може би известна част както от положителните, така и от негативните реакции се подклаждат от представителите на нежната половина на гражданството, която безспорно влияе върху формирането на общественото мнение. Тренчев наистина има привлекателна вънщност и добри обноски – един приятен млад човек, в достатъчно зряла възраст, интелигентен, добър специалист в професионалната си област.

          Не е ясно защо около личността му се създаде толкова много шум. Голяма част от изградения за него образ сред хората беше изкривен. Например упреците, дори изразената ненавист към него нерядко се свеждаха до това, че бил високомерен и властолюбив. Но следва да се отбележи, че през дългите и трудни месеци преди десети ноември той не държеше да остане председател на “Подкрепа” и споделяше, че би трябвало да се намери човек с по-подходяща квалификация за този пост. Подобно лице не се намери. Нещо типично за българската действителност: не че изобщо липсват способни хора, липсват квалифицирани хора за конкретни постове в управлението, липсват хора, готови да работят единствено (или поне главно) заради идеята, неподатливи на желанието за неправомерно материално облагодетелстване, на множеството съблазни на властта.

          Престижът на президента на КТ “подкрепа” спадна след вулгарните му изявления по адрес на неколцина обществени фигури – Кръстьо Петков (с когото впоследствие се сприятели и съюзи), Михаил Неделчев; след стачките на миньорите и на шофьорите от столичния обществен транспорт и особено след атаките на “Подкрепа” през 1992 г. срещу правителството на Филип Димитров. Не бяха адекватни и публичните изяви на Тренчев. Ясно беше например, че не той е инициатор или вдъхновител на стачките на миньорите и столичните шофьори. Той обаче не успя правилно и навреме да се разграничи от тях. Що се отнася до документите, уличаващи го в сътрудничество в млада възраст на политическата полиция, те изглеждат фалшификация, лансирана неизвестно от кого.

          През 1989 г. ситуацията в “Подкрепа” беше коренно различна. Активистите на организацията имахме твърдото убеждение, че работим за една праведна кауза и бяхме преизпълнени с чувство за собствено достойнство. Беше очевидно, че комунистическият режим няма да се примири със създаването на “Подкрепа”; неговите представители бяха готови да извършват всякакви действия, противоречащи и на конституцията, и на елементарните общочовешки норми, всякакви безобразия, само и само да не се допусне популяризирането и разрастването на профсъюза. От една страна, може да се предположи, че с редовното блокиране на работата на новите синдикалисти режимът успя да сплаши хората, които са били готови да се присъединят. Съдът в Пловдив отказа регистрация на организацията, подслушвани и записвани бяха телефонни разговори, редовно бяха осуетявани предварително планирани и обявявани събрания. Когато предстоеше някаква сбирка на организацията, на крак бяха вдигани милицонерски, катаджийски, военни и запасни подразделения. По пътищата на страната бяха спирани колите на участниците в събранията и принудително, със заплахи, връщани обратно. Членове на организацията бяха нееднократно задържани по гарите или в домовете им, за да не могат да участват в събрания и други дейности. Кояна, съпругата на Тренчев, веднъж разказа, че за да бъде провалена една среща у Тренчеви, целият район около блока им бил блокиран от милиционери и специално призовани военни и запасняци. Може да се предположи, че хората за извършване на тези възпиращи акции са били подбирани по линия както на комунистическата партия, така и на нейните сателитни организации. Интересно в този смисъл е как онези стотици и хиляди служители на различни служби или просто на комунистическата партия, които вършеха подобни безобразия, само месеци по-късно можаха без капчица срам публично да започнат да декларират, че са привърженици на парламентарната демокрация и спазването правата на човека. Разбира се, безсрамието и безграничната наглост на комунистите и техните лакеи имаше много по-тежък прецедент в месеците и годините на смяна на мюсюлманските имена на близо един милион души.

          След като усилията ми да получа програмните документи на “Подкрепа” първоначално пропаднаха, не ми оставаше друго, освен да следя развитието на събитията по Радио “Свободна Европа”. Там сравнително редовно, може би през вечер, съобщаваха за опитите на новия профсъюз да намери привърженици и получи обществено признание. Същинско развитие на нещата в тази насока обаче нямаше. Освсн че се водеше дело за регистрация пред съда, бяха получени малък брой писма и устни заявки за членство от различни хора в страната.

          Един ден по обед си бях вкъщи, когато Валя, жена ми, ми се обади по телефона от болницата, където работеше.

          “Знаеш ли, казва, в днешния “Труд” има статия за “Подкрепа”, и даже не е заклеймяваща.”

          “Имаш ли я?”, подскочих аз.

          Валя каза, че ще я осигури. Отидох веднага в болницата, взех статията и се върнах вкъщи. Прочетох я внимателно. Беше доста голяма, написана от две журналистки въз основа на двучасов разговор, които бяха провели с основателите, главно Тренчев и Кольо Босия. Съдържаше голяма доза снизхождение към новите синдикалисти, обясняваше създаването на организацията като резултат предимно от техни лични младежки разочарования и ги критикуваше за избора им да обявят създаването на новия профсъюз именно по Радио “Свободна Европа”. Но, което беше най-важното, практически признаваше правото на съществуване  на  “Подкрепа”. След статиите в “Работническо дело”, а и в други вестници, заклеймяващи дисидентските организации и техните представители като врагове на народната власт, статията в “Труд” с цялото си снизхождение или дори с изразената си антипатия към “конкурентите” всъщност беше голям успех за “Подкрепа”. Този успех можеше и трябваше да бъде използван за затвърждаване позициите на организацията. Нещо повече, акцентът върху младостта на създателите и снизхождението към тях поставяше новите синдикалисти в особено изгодна позиция. Ако бяха затвърдили сред обществото подобна представа за млади и зелени глави, те щяха да могат да провеждат дейността си по-спокойно, уж без сериозна заплаха за установения ред, а всъщност с надежда за много по-голям ефект в бъдеще.

          Истински зарадван от статията, вдигнах слушалката на телефона и набрах номера в Мюнхен на Румяна Узунова от “Свободна Европа”. Тя веднага се обади и с мое съгласие започна да записва разговора ни. Обясних й, че се обаждам, за да изразя удовлетворението си, че е публикувана подобна статия. Заявих, че според мен, независимо от някои негативни за “Подкрепа” оценки, статията е радостен факт за българската журналистика. Обявих намерението си да кандидатствам в новия профсъюз, тъй като чувствам, че професионалните ми права се нуждаят от защита. Тонът ми беше приповдигнат, поставих ударение върху младостта на основателите на “Подкрепа”, хора на моята възраст, изказах надежда, че “добро бъдеще ни чака нас, младите научни работници”. На свой ред изразих известно снизхождение към някои от схващанията в статията. Беше твърде дипломатично изказване, трудно уязвимо от позициите на официалната власт. Съзнавах, че с тези, които тогава управляваха, човек трябва да бъде много внимателен. Исках да подкрепя организацията и да й направя реклама пред слушателите. В края на краищата не можеше да бъде лесно подминато мнението на един научен сътрудник от БАН. Изрично помолих Румяна Узунова да съобщи в ефира, че лично аз съм се обадил, не тя на мен. Не я оставих да набере номера ми, каквато беше практиката тогава, исках от собствения си джоб да платя разговора, и впоследствие си го платих, въпреки че не беше кратък.

          Още след час излъчиха разговора в предаването “Факти, събития и коментари”. Повториха го в по-късната емисия. На следващия ден отново го излъчиха, и в двете емисии. Това не беше обичайно, явно беше им направил впечатление. Но втората вечер след моето изказване излъчиха и реакцията на статията в “Труд” на Кольо Босия, която беше обявена като официално становище на “Подкрепа”. Подходът на Кольо беше крайно нетактичен и недипломатичен, изцяло негативен. Не оставяше никакво място за по-нататъшен разговор. Двете авторки бяха обвинени в пълна тенденциозност и грубо манипулиране на думите на интервюираните активисти на “Подкрепа”. Не беше проявено разбиране на деликатната роля на журналиста в тогавашното общество. А в този случаи двете журналистки съзнателно или несъзнателно, от хуманни или от реформаторско-комунистически подбуди, бяха всъщност направили добра услуга на новата, при това конкурентна, дисидентска организация.

          Но освен че зачертаваше изцяло статията в “Труд”, с отговора си Кольо Босия се поставяше в твърде рисковано положение. На едно място той буквално заявяваше:

          “Беззаконието в тази страна е издигнато в ранг на законност.” Разбира се, твърдението беше абсолютно истинно, аз мислено докрай се солидаризирах с него и се възхитих на смелостта на Кольо, но веднага усетих, че то, именно това конкретно твърдение, няма да остане без последствия.

          С Кольо и с Тренчев се запознахме скоро след това. Обадиха ми се по телефона един ден от София и ме поканиха на среща в едно кафене. Жена ми много се страхуваше от развиващите се събития. Започна да ме увещава да не ходя на срещата – уплаши се, че може да е капан от страна на властите. Аз, разбира се, отидох. Тренчев и Босия бяха с мрачни физиономии. Изложиха пред мен част от дисидентските си възгледи и плановете за консолидиране на “Подкрепа” и на Дружеството за правата на човека. Намеренията им бяха пределно ясни, но те сякаш си бяха поставили за цел да ги разясняват подробно. Пред мен тогава не стоеше, а и никога не беше стояло, съмнение относно необходимостта от подобни действия. Отделен е въпросът, че имах по-различни схващания за тактиката и стратегията на организираните действия. След като поговорихме, ги заведох вкъщи, за да се запознаят с Валя. Много държах и тя да ги види и да добие по-непосредствена представа за тях. Вкъщи Константин отново обясни целите на “Подкрепа”, което, разбира се, беше излишно. Валя и аз нямахме никаква нужда от агитация. Разликата между двама ни беше, че докато тя много се боеше от репресии, аз не изпитвах особен страх.

          Отмъщението на управниците спрямо Кольо не закъсня. След няколко седмици една сутрин милиционери нахлули в дома му и го отвели в съда, където веднага започнало дело по Закона за народната милиция. Този зловещ комунистически закон даваше право на властта да въдворява на принудително местоживеене когото си поиска и когато си поиска, без право на защита, практически без право на обжалване. Предявеното обвинение се състояло в това, че Николай Колев не упражнявал общественополезен труд. Отговорът му, че пише поезия, бил контриран с обвинението, че не притежава диплома. Присъдата: година и половина принудително заселване в Бобовдол. Изпълнение: незабавно, с белезници на ръцете, по етапен ред.

          Много пъти съм си мислил: какъв е човешкият облик на съдийката, прочела присъдата? Как изглежда домът й, как изглежда семейството й, как изглеждат майка й и баща й, как изглежда съпругът й, как изглеждат децата й? Какво са си говорили, когато са се събрали на семейната трапеза вечерта след сутрешната гавра? Вероятно не им е казала нищо, и, ако им е казала, какво ли е било? Не зная името й, то не ме интересува, макар че Кольо го споменава в книгата си “Извинете, къде се издават дипломи за писател?” за преживяното в затвора. Тя е само една от многото винтчета и гайки в мракобесническата машина. Разбирам, че е нужно опрощение. Но ме е срам. Срам ме е, че съм част от нация, създала подобни индивиди. Толкова много на брой.

          Още с пристигането си в Бобовдол Кольо обявил гладна стачка. Безсрочна. С искане просто за преразглеждане на делото. Защото колкото и дивашки да беше Законът за народната милиция, все пак имаше определени процедури при задържане, обжалване и пр., които в случая, както винаги, бяха фрапантно погазени. Стачката на Кольо продължи един месец. В негова защита се обявиха редица организации и лица в чужбина. Той се оказа, мисля, първият български гражданин, осъден по Закона за народната милиция, успял да анулира присъдата си. Непосредствено след освобождаването му от Бобовдол дойде вкъщи. Преди заточението беше едър, набит мъжага. След гладната стачка беше станал като вейка, панталонът му висеше като торба. Разказа как казионният комитет по правата на човека си приписал заслугата за освобождаването му, а всъщност молбата на комитета до властите за освобождаването му беше издадена един ден по-късно от заповедта за отмяна на присъдата му. Интересното беше, че едната от авторките на статията за “Подкрепа” в “Труд” беше отправила настоятелно искане за освобождаването на Кольо от Бобовдол. Тази журналистка по-късно, струва ми се, така си и остана на прокомунистически и казионно-синдикални позиции, но актът й беше симптоматичен за хуманизирането у някои от поддържниците на системата.

          Активността на члсновете на “Подкрепа”, въпреки малобройността им, се засили около Великден 1989 г. Константин беше намислил членовете на профсъюза от различните части на страната (били сме вероятно двадесетина или тридесетина души) да направим една сбирка сутринта на празника на хълма Света гора във Велико Търново. Щяхме да си разменим поздравления и да се чукнем с начервени яйца, като същевременно обсъдим проблемите около организацията. Беше пределно ясно, че милицията няма да допусне това. Всъщност ходът беше планиран с цел поредното демаскиране бруталността на режима.

          Вечерта преди празника се събрахме у семейство Комитови, които имат къща точно под стените на Царевец. На домакинята Зоя (историчка и бъдеща парламентаристка на СДС във Великото народно събрание) и съпруга й Стефан, лидер на “Подкрепа” във Велико Търново, профсъюзът до голяма степен дължеше успешното си просъществуване в трудните времена преди десети ноември. Гостите бяхме няколко души, между които отец Христофор Събев и Иван Чолаков, програмист и активист на профсъюза и на Дружеството за човешките права. Други двама членове на “Подкрепа”, Пеньо Цветков от Габрово и Ангел Соколарски от Бяла Слатина, се очакваше да пристигнат по-късно вечерта. Докато Зоя ни гощаваше и разговаряхме в градината, на една отбивка на пътя на отсрещния хълм Трапезица през цялото време стоеше автомобил на МВР, от който явно ни наблюдаваха, макар и от около километър. Вероятно са ни и подслушвали, едва ли е било проблем за тях да боднат някакво микрофонче в някоя леха в градината. Ние, разбира се, приемахме, че нямаме никакви тайни от тях, а и не желаехме да имаме. “Подкрепа” беше напълно законна организация – дори и по тогавашното тоталитарно законодателство – и действията й бяха напълно открити за всички. Разбрахме се на сутринта да се срещнем отново на същото място и заедно да тръгнем за Света гора.

          Когато на следващата сутрин отивам у Комитови, заварвам Стефан побеснял от яд. Двамата му гостенина от Габрово и Бяла Слатина, които преспали при него, вече са отведени и натирени по посока на местоживеенето си в компанията на местни агенти, специално командировани до Велико Търново. Стефан разказва набързо как рано сутринта в къщата му нахълтали цивилни, без причина и без всякакъв документ арестували гостите, а самият той бил предупреден цял ден да стои вкъщи и в никакъв случаи да не отива на Света гора. Той просто не е на себе си. Вдига телефона и се обажда на някакъв познат прокурор. Дълго протестира пред него, естествено без всякакъв положителен резултат. След малко идва Георги Сотиров, артист от местния театър. Двамата с него се опитваме да убедим Стефан да не отиваме на Света гора, тъй като това очевидно е безсмислено, а и не съвсем безопасно, но Стефан с непреклонен.

          Тръгваме пеша от дома му. Зад ъгъла вече ни чака една Лада-комби със служебни номера и четирима цивилни вътре. Когато я подминаваме на петдесетина метра, тя потегля, задминава ни и застава на петдесетина метра пред нас. Тази операция се повтаря още десет или петнадесет пъти, докато тримата крачим упорито от моста в квартал “Асенова махала”, покрай стените на Царевец, покрай катедралата, покрай Паметника “Велчова завера”, покрай старите хали, покрай Паметника на обесените – по посока на Света гора. Когато обаче наближаваме центъра на града и Ладата за пореден път тръгва да ни подминава, към нея изведнъж се присъединява още една кола, двете машини спират рязко до нас и преди да разберем какво става, няколко яки мъжаги от другата кола изскачат на тротоара, сграбчват Стефан и го набутват на задната седалка в едната кола. Успявам само да чуя как му казват: “Гражданино Комитов, нали ви предупредихме да не излизате от къщи!”

          Сотиров и аз оставаме втрещени. Похитителите на Стефан са се отнесли към нас като към празно пространство. Цялата процедура около отвличането е траяла няколко секунди. Успял съм единствено да направя една крачка встрани и да извикам “Какво става тук, какво правите?”, но никой не е реагирал на това – нито ченгетата, нито минувачите. Когато след минута се съвземаме от изненадата, продължаваме към центъра на града. Ладата отново ни чака на тридесетина метра отпред. Подминаваме я, тя отново ни изпреварва и ни чака. Решаваме да се разделим, за да може всеки веднага да се опита да телефонира на Зоя и да я уведоми за задържането на съпруга й.

          Опитвам първия уличен автомат, но връзката не става. Разбирам, че е безсмислено да продължавам към Света гора и тръгвам по главната улица по обратния път. Ладата завива обратно и започва да ме следва по познатия начин. Кръвта нахлува в главата ми. Усещам неистов гняв към авторите на подобен произвол. Участниците в дисидентските движения сме специално подготвени по въпроса как се извършва арест съгласно закона и познаваме добре правилата на процедурата. В случая те са нарушени фрапантно. Запазвам хладнокръвие и самият аз вътрешно се подготвям за арест, който да посрещна високомерно. В края на краищата съм учен, от Българската академия на науките, длъжни са да се отнесат с мен по подобаващ начин. Когато Ладата малко се отдалечава, свървам по една малка уличка със стъпала в стария град. Не могат вече по никакъв начин да ме стигнат. Вземам на бегом разстоянието до къщата на баба ми и дядо ми и телефонирам на Зоя. Съобщавам й за задържането на Стефан и й казвам, че ако той заведе дело за неправомерен арест, ще свидетелствам в негова полза. Опитвам се да я успокоя, като изказвам предположение, че вероятно ще го пуснат още същия ден. После се обаждам на Константин в Стара Загора, уведомявам го за арестите и се уговаряме той да съобщи за случилото се там, където трябва. В Радио “Свободна Европа”.

          Като се изключи изказването ми по “Свободна Европа”, до този момент събитията са се развивали от само себе си и сякаш са преминавали покрай мен. Не съм вземал особено активно участие в тях. Не че се страхувам. Просто не е в стила ми да предизвиквам милицията, а и когото и да било. Затова не одобрявам някои от действията на членовете на организацията, които с предизвикателства не установяват никакъв ефект за привличане на хора и разширяване влиянието на организацията. На другия ден сутринта се качвам на влака и заминавам за Стара Загора. Искам да се срещна с Константин. Има и хубав повод – Първи май е. Искам да поговорим за профсъюза, за перспективите за легализирането му. Те не са блестящи. Хората в страната, която година по-късно ще кипи от политически страсти, очевидно или много се страхуват, или нехаят – както за “Подкрепа”, така и въобще за дисидентството. Какво ще правим в бъдещите месеци и години? Въпросите са сериозни и заслужава да се мисли по тях. А и страхът почуква на вратата.

          По обед пристигам в Стара Загора. Решавам да не се обаждам по телефона, защото милицията постоянно подслушва телефоните и пречи на срещите. Обикалям дълго из града в търсене на дома на Тренчеви. Не знам адреса, само приблизителното място. Съпругата на Константин, Кояна, е идвала у нас в София и ни е описвала мястото на блока и разположението му спрямо останалите – по повод на хайките, които милицията е устройвала за задържане на участниците в събранията на “Подкрепа”. Опасявам се, че домът му и в този момент (дори на Първи май) е под наблюдение. Накрая с питане на подбрани хора (баща му е известен в града лекар) успявам да го намеря. Прави ми впечатление, че старозагорците, до които се допитвам, очевидно нищо, абсолютно нищо не знаят за “Подкрепа” и изобщо не свързват името на Тренчев с бъдещия мощен профсъюз. Това дълбоко ме разочарова. Как след по-малко от година антикомунистическата опозиция ще се надява да спечели първите свободни и демократични избори, когато три месеца след основаването на “Подкрепа” гражданите на Стара Загора не знаят и пет пари не дават за възникването на първата неказионна синдикална организация в страната?

          После с Константин обсъждаме проблемите и слушаме съобщенията на “Свободна Европа” за арестите. Споменават по погрешка и моето име сред задържаните. (Вечерта един приятел от Швеция, чул съобщението, ще звъни на майка ми разтревожен, тя ще го успокоява.) Отчето Христофор описва по радиото със забележително чувство за хумор ареста си (по-късно е освободен). Умираме си от смях.

           АКАДЕМИЧНОТО ЧОРБАДЖИЙСТВО

           Сред обществеността в България има създадено впечатление, че промените в политическата сфера за пълна смяна на системата от комунистическа в демократична се стимулира до голяма степен от активността на интелигенцията, в това число представителите на академичната област. Подобно впечатление не отговаря на истината, тъкмо що се отнася до академичната област. Така например, ако в края на 1992 г., само в трите синдиката при КТ “Подкрепа” специално за научни работници – “Подкрепа-НСРОН” (Национален синдикат на работещите в областта на науката), “Подкрепа-ВУЗ” и “Подкрепа-БАН” – са се записали няколко хиляди души, през периода от февруари до началото на ноември 1989 г. в Профсъюза за защита на интелектуалния труд в България “Подкрепа” членуваха ... няколко научни работници. Следва да се отбележи, че през същия период в другите две, далеч по-многобройни организации, Клуба за гласност и преустройство и “Екогласност”, членуваха десетки научни работници, но никой от тях не се заинтересува от “Подкрепа”, не благоволи да стане неин член. Обратно, почти всички членове на “Подкрепа” станаха членове и на “Екогласност”, за което ще стане дума по-нататък.

          Но тъй като сред научните работници в България може все пак да се открие главната социална прослойка, осигурила идеологията на промяната от тоталитаризъм и комунизъм към парламентарна демокрация и пазарна икономика, заслужава да бъдат потърсени причините за пасивността на тази прослойка спрямо зародилите се дисидентски движения в страната преди десетоноемврийския преврат, а също и за недостатъчното й участие в усилията за сваляне на комунистите от власт непосредствено след преврата. Симптоматично за качествата и състава на научно-кадровия потенциал на българската нация е убеждението сред демократичната общественост, че студентите са засрамили преподавателите си с гражданската си позиция. Това убеждение започна да се оформя след продължителната стачка на студентите срещу комунистическия президент Петър Младенов, свалила го от поста му, и бе още по-категорично затвърдено след като именно студентите, а не техните преподаватели започнаха борбата, довела до свалянето и на последното комунистическо правителство на Андрей Луканов.

          Пасивността на по-голямата част от работещите в академичната област има определени социално-икономически причини, които заслужава да бъдат посочени и анализирани. Първо, по времето на тоталитаризма трудът на научните работници не беше особено добре заплатен, но те имаха сигурност за работното си място и редица права, непознати за другите социални прослойки. Веднъж влязъл в академичната област, научният сътрудник, асистентът бе твърдо гарантиран с работа и прилична заплата, а така наречените хабилитирани лица си осигуряваха многобройни специални привилегии, пожизнен висок стандарт и обществсн престиж. Научният работник имаше възможност за изкачване на изключително сложната, умишлено изградена по този начин йерархия на научните длъжности, званията и степените, тотално контролирани от червените деребеи. Много от партийците в академичната област и техните слуги имаха възможност да заемат повече от една длъжност – втората на хонорар или по така нареченото съвместителство – привилегия, непозната за един обикновен служител. Работещите в академичната област се радваха на свободи, недостъпни за огромното мнозинство от другите хора, като например възможности за достъп до информация, класифицирана от червените като подривна за социалистическия строй, официални контакти с колеги от други страни, дори “капиталистически”, пътувания в чужбина, често пъти осъществявани като екскурзионни. Не на последно място атмосферата в университетите и институтите се отличаваше от повечето други институции в страната с известна толерантност на управниците в нея към малко по-другояче мислещите.

          Може да се каже, че изкачвалите академичната йерархия червени “учени” и техните приближени и протежета се отличават с един невероятен по възможностите и изобретателността си тарикатлък, нямащ равен на себе си в останалите сфери на обществото. Този тарикатлък, включващ между другото обилни дози лакейство и подлузурщина пред началниците, е изграждан в продължсние на няколко комунистически десетилетия. Възниквансто му се дължи на профанската, същевременно хитро скроена нормативна база на науката и висшето образование. Достатъчно е само да се спомене фактът, че всички решения, засягащи научните звания, степени и длъжности в тоталитарното академично законодателство се вземат на базата на пълна колективна безотговорност (всъщност тотален комунистически и шуробаджанашки контрол) – при пълна анонимност на вземането на основните решения и гласуването на всички равнища.

          Ето един конкретен аспект на това законодателство, свързан със защитата на дисертации и разкриващ пълната му идиотщина. При научен съвет от 24 члена дисертация може да се защити с получени единадесет отрицателни бюлетини и не може да се защити при получени четири бели бюлетини и нито една отрицателна. Това е така, защото за успешна защита се изискват положителни гласове половината плюс един. Но при безпричинно отсъствие на една трета от членовете на научния съвет (което се случва често) само четири бели бюлетини са фатални за защитата на дисертацията, тъй като на дисертанта не достига един глас. На отсъстващите членове на научните съвети не се налагат (и не са предвидени) никакви санкции. И, което е най-същественото, самите решения се вземат при пълна анонимност, която осигурява на членовете на научните съвети възможност непрекъснато да сформират съзаклятнически групировки за облагодетелстване на едни лица (некадърните) и репресиране на други (кадърните), да проявяват пълна безотговорност във вземането на решения и същевременно да бъдат сигурни, че безобразията им ще останат несанкционирани. Следва да се има предвид и това, че всички научни работници в страната до края на 1989 г. бяха номенклатура на различни равнища на комунистическата партия, поради което редица млади хора, способни да извисят нацията и науката останаха извън нейния периметър – заради това, че бяха деца на “народни врагове” или просто недостатъчно добре обиграни тарикати. Цялото академично законодателство е изградено така, че формира мафиотските структури, довели до жалкото състояние на българската наука.

          И все пак, въпреки строгата система на филтриране, работещите в академичната област правилно бяха преценени от комунистическите управници като потенциално опасни за техния режим (тоталитарен и посттоталитарен), и бяха предприети съответни мерки. През първата половина на 1990 г. различни казионни академични институции отправиха искания до комунистическия премиер Андрей Луканов за увеличаване на заплатите. Отговорът на Луканов дълго време категорично беше отрицателен с мотивировката, че няма пари. Но когато червените спечелиха изборите през юни 1990 г., първата грижа на комуниста трето поколение бе да повиши заплатите на кметовете, оказали решително съдействие за изборната победа на комунистите. Вторият ход на Луканов беше да повиши (и то значително, с над тридесет процента) заплатите на научните работници. Почувствали икономическа сигурност, работещите в академичната област бързо изгубиха стимул за участие в борбата срещу неокомунистическата конспирация. Отделен е въпросът, че само жалки, политически неграмотни, обществено незаангажирани лица могат да бъдат мотивирани и демотивирани по подобен начин. В резултат на тези стечения на ходове и обстоятелства академичната област остана назад в процеса на промените в обществото, превърна се в една от стабилните последни крепости на комунистите и техните лакеи. Достатъчно е да се прецени позорният за нацията факт, че голяма група лица, архитекти и строители на една дивашка обществено-политическа система, години след началото на демократичните промени в България продължават да работят и да получават заплати като доценти, професори, доктори на науките, член-кореспонденти, академици. Примерите не могат да се изчерпят с най-известните професори от този тип – Лилов и Ананиева, защото десетки и стотици други като тях, възпявали довчера комунизма, днес се опитват да преподават принципите на парламентарната демокрация и пазарната икономика.

          Един от пострадалите в морално и материално отношение от академичното чорбаджийство съм и аз. Сред мотивите ми за членство в “Подкрепа” винаги е бил и проблемът ми в Института за български език при БАН, където деребеите без всякаква причина и мотивировка са понижили длъжността ми със самото ми постъпване. По принцип проблемите около академичните длъжности и звания са лесно разрешими. Неписаните “академични” правила изискват научният сътрудник деликатно да преклони глава пред началниците, да покаже, че съзнава колко благородни, умни и компетентни са те (в действителност повечето от тях са изпечени тарикати, некадърници и мерзавци). Съвсем приемлив компромис за огромното мнозинство от тези, с които работя. Но не и за мен. Защото чорбаджиите, които очакват всеки новопостъпил научен сътрудник да им стане лоялен до гроб, не знаят, че още преди да постъпя в института – уж водещ за страната в своята област – вече съм публикувал в международно теоретично списание от възможно най-висок ранг студия, съдържаща оригинална теория за фундаментални общоезикови закономерности.

          Тази теория обяснява редица основни положения в структурата и на българския език – област, в която институтските деребеи се водят за специалисти. Членовете на така наречения научен съвет са толкова жалки в наглостта и невежеството си, че дори когато след години научават за публикацията ми, демонстрират, че и пет пари не дават за нея. Освен това се оказва, че те не са познавали и не са спазвали в продължение на две десетилетия собственото си комунистическо законодателство. (По-късно ще дам института под съд.) Разбира се, те никога не са били в състояние (въпреки тарикатлъка си) да ми попречат да изградя теорията си, да я публикувам в чужбина, да изнасям лекции за нея в западноевропейски университети по тяхна покана (неща, с които всичките членове на научния съвет, взети заедно, не могат да се похвалят), да публикувам, макар едва през 1992 г., монографията си “Видът в английския език”, която предлага окончателно решение на един от най-сложните граматически проблеми в този език.

          Но към моралния облик на “учените” в Института за български език при БАН, изявен по най-категоричен начин при заклеймяването на поета Петър Манолов, не мога да не прибавя и още нещо.

          В разгара на етническата криза през лятото на 1989 г. на едно събрание на всички научни сътрудници в института директорът Бояджиев призовава за подкрепа на декларацията на Тодор Живков по етническия въпрос. “Учените” изобщо не чакат втора подкана – моментално се вдига гора от ръце.

          “Против”, пита Бояджиев.

          Никой не вдига ръка.

          “Въздържали се?”

          Вдигам ръка единствено аз. Въздържам се, а не гласувам отново “против”, както в случая с Петър Манолов, защото не искам да привлека отново вниманието към себе си – и в института, и в службите за сигурност. А очаквам все пак да има и други въздържали се. Уви! Позорът се повтаря. “Учените” с две ръце подкрепят онзи, когото спокойно ще наричат престъпник само след няколко месеца.

          В края на 1991 г. в института се провежда събрание за избор на делегати в Общото събрание на БАН по един отвратителен Закон за БАН, който комунистите са си прокарали в последните минути на Великото народно събрание. “Подкрепа” в института бойкотира избора, но аз решавам да присъствам и да се изкажа за кандидатурите преди да напусна събранието. Вземам думата, започвам да обсъждам кандидатурата на Бояджиев. Припомням, че той е типичен представител на номенклатурата, който и преди и сега поддържа престъпната комунистическа система и червената върхушка на БАН. Бояджиев протестира и се опитва да ме прекъсне (същински бояджия, той по-късно ще напише статия за вестник “Век-21”). Това ме ядосва и ме принуждава да му нанеса (съвсем справедливо) съкрушителен удар.

          “Аз не съм празнословец, господин директоре, налице е чудесно доказателство за твърденията ми. Я си спомнете, призовахте ли Вие или не призовахте само преди две години тази аудитория да подкрепи декларацията на Тодор Живков по етническия въпрос?”

          “А-а! – подскача Бояджиев като ужилен – как така, че аз тогава не бях! Не бях още дошъл в института.”

          “Нима” – учудвам се на наглостта на свой ред и аз – Господин директоре, аз ви призовавам да си понапрегнете паметта!”

          “Не, бе – инати се той – нямаше ме тогава.”

          А научната секретарка Корнелия Илиева се надига от стола и крещи:

          “Не-е, институтът не е подкрепял Тодор Живков.”

          “Така ли? – намесвам се пак – ето, значи, и госпожа Илиева твърди, че институтът не е подкрепял Тодор Живков.”

          След което се обръщам към шефката си Мария Попова, бившата партийна секретарка в института:

          “Мария, може би ти ще си припомниш дали институтът е подкрепял или не Тодор Живков?”

          “Аз – става Попова от стола си – работя само с документи! Мен като бивш партиен сскретар все ме обвиняват за разни неща, затова не мога да се ангажирам с подобно твърдение!”

          Гледам притихналата аудитория – същите, които само преди две години с две ръце подкрепиха най-големия престъпник – и усещам, че започвам да се чувствам като пълен идиот.

          “Добре – отвръщам – кажете тогава всички вие тук, които ей така, по две ръчички вдигнахте за Тодор Живков, така ли беше или не беше така?”

          Учените глави гледат хладнокръвно и мълчат.

          “Протестирам! – проточва се писклив глас изотзад – аз не съм била на това събрание!”

          Останалите глави продължават да гледат хладно. Всичките научни сътрудници и сътруднички в института. Става ми толкова идиотско, че преминавам на друга тема. А съм и на път да бъда изобличен в клевета.

          След събранието се прибирам вкъщи. Връща се Валя от работа и й разказвам случая.

          “Ами, да” – не се учудва тя – къса им е паметта на другарите!”

          Кръвта изведнъж нахлува в главата ми. Вдигам се, вземам такси и отивам обратно в института на другия край на града. С помощта на две съмишленички (кажи-речи единствените в института) успявам да изровя от канцеларията протокола от събранието. Прекрасен протокол! Всичко си е разказано в него от точно по-точно. Как под ръководството на другаря директор научните сътрудници, единствено без моя милост, подкрепили другаря Тодор Живков. И то тъкмо след като избрали другарката Илиева за научен секретар. Правя ксерокопия, залепвам ги на всеки етаж. Прибавям бележка:

          “Господин директоре, бъдете сега така добър да постъпите по подходящ начин! Не като комунист, като джентълмен!”

          След десетина дни отново има избор на нови членове на Общото събрание на БАН. Бояджиев взема думата и му дръпва дълга реч, която може приблизително да се сведе до следното:

          “Е-ей, ама аз бях забравил, че сме подкрепили Тодор Живков. Вярно, бе, така беше. Аз шапка му свалям на Кабакчиев, че се противопостави тогава. Ама, вижте какво, аз не съм такъв. Аз не съм тоталитарист. Тоталитаристите са други!”

          Изчаквам го да свърши, ставам и, потресен, успявам само да промълвя:

          “Господин директоре, Вие просто трябваше да си подадете оставката.”

          Това ученоглавците схващат като нагло предизвикателство и едвам се удържат да не започнат да вият от гняв срещу мен. Което ще направят след малко.

          Събранието продължава. Вземам думата, за да се изкажа против друга кандидатура (почти всичките кандидатури са от комунистически по-комунистически). Още преди да мога да развия тезата си, става една от протежетата на чорбаджиите (която, ако бъде съкратена, ще умре от глад, но иначе е самата наглост) и войнствено предлага да ми се отнеме думата.

          Комунистът-нетоталитарист Бояджиев незабавно подлага предложението на гласуване. Гора от ръце “за”, само четири или пет “против”. Странното е, че благоволяват да ме изслушат, когато им казвам, че поведението им не отговаря на разбиранията ми за човешко достойнство. Напускам. Докато излизам, авторката на предложението ме призовава да бъда аз достоен. (Бих предложил да я уволнят, тя няма и една свястна научна публикация за двадесет години, но ако случайно го направят, тя ще умре от глад.) От този ден насам, когато има общо събрание на института, депозирам в канцеларията заявление, че не съм в състояние да участвам в него, тъй като аудиторията ме изпълва с дълбока погнуса.

          Два дни след това изобличавам наглостта на Бояджиев и останалите “нетоталитаристи” в института във вестник “Подкрепа”. Реакцията: “Кабакчиев да пише колкото си иска.” Изобличавам Бояджиев втори път, заедно с други самотитуловали се институтски “учени”. Привеждам факти, цитирам документи – налице са закононарушения в института, единият от “учените” е участник във възродителния процес. Лакеите на номенклатурата организират масова подписка, публикуват в същия вестник в рубриката “Право на отговор” статия, подписана “Четиридесет и пет научни сътрудници”. Лижат и мажат: “Кабакчиев смесва факти с неверни твърдения, дискредитира учени.” Накрая ротата безименни сътрудници подхожда творчески. Пита: “Щом Кабакчиев така принципно настоява да се отменят всички степени и звания, защо пръв не се откаже от своята?”

          Въпреки че редовно чета вестника, тази гнусотия по една случайност съм я пропуснал. Научавам за нея едва след месец и половина. (в института разговарям само с трима-четирима души, един от тях ме уведомява, учудва се, че не зная.) Намирам броя, прочитам отговора на безименните. Да се откажа, значи, от научната си степен. Чудесно! И без това “кандидатската” ми дисертация струва много повече от “докторските”. И за разлика от тях тезата й е призната в Западна Европа, популяризирана е там чрез лекционна дейност. Публикувана е в едно от най-авторитетните списания в света по общо езикознание, а в списание от този ранг няма друга публикация на български езиковед за последните две десетилетия. (На времето бях защитил дисертация, за да получа софийско жителство – Валя работеше в София, аз в Плевен; бях млад и не предложих дисертацията си направо за докторска, не желаех червените боклуци да ми се изсмеят.) Но след предизвикателството на безименните не ми остава друго, освен да си хвърля дипломата (червена е на цвят). Сторвам го официално във ВАК още на следващия ден. Мотивът: “комунистическата некадърност продължава да управлява научната дейност в тази страна!” От труда и публикациите си естествено не се отказвам. Новоназначеният син председател на ВАК (останалите явно са си старите чорбаджии) ме кани на разговор, искрено ми се радва. Във “Век 21” отпечатват снимката ми и интервю с мен. Какво от това? Некадърниците продължават да властват, безобразията им още дълго ще продължават.

          Борбата с академичното чорбаджийство е сложна поради натрупването и кръстосването на множество противоречиви групови и персонални интереси. В края на 1991 г. написах голяма статия във вестник “Век 21” (публикувана едновременно и във в. “Подкрепа”), в която въз основа на един документ на така наречения партиен комитет на БАН изложих пред обществеността и на вниманието на Главната прокуратура незаконността на системата за присъждане на научни степени и звания у нас и за подбор на научни работници. От този документ ясно се вижда, че в България осъществяването на цялостната научна и научно-кадрова политика до края на 1989 г. е била тотално контролирана по незаконен и конспиративен начин от комунистите. Практически така е и досега. Единственото реално разрешение на проблема с академичните степени и звания е елиминирането им и присъждане на друя тип степени и звания само на истинските учени! Но Народното събрание все още мълчи по този въпрос!