Красимир Кабакчиев

          СРЕЩИ С ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

           Днес на службите за сигурност на комунистическата тоталитарна държава често се гледа като на институция от миналото и тя е е придобила предимно сензационен, вестникарски характер. Победата на демокрацията се схваща от повечето хора като окончателна и възвръщането към модел на държавно устройство, подобен на този през последните десетилетия, изглежда невъзможно. И все пак поради факта, че тоталитарната обществена уредба се крепеше до голяма степен на тези служби, заслужава подробно да бъдат изследвани структурите им, кадровият състав, методите на работа.

          Лично аз нямам голяма информация в тази област, но по стечение на обстоятелствата се наложи да вляза в някои косвени или преки взаимоотношения с тези служби. Интерес към моята личност от тяхна страна беше проявен много рано, още докато бях ученик. Предполагам, че обект на внимание (а това вероятно означава на отчет) наред с мен са били всички или поне повечето мои съученици от двете английски гимназии, в които бях учил – русенската и бургаската, а и всички ученици от езиковите гимназии въобще (имам предвид гимназиите за западни езици). Може още да се предположи, разбира се, че по-голям интерес у службите за сигурност са предизвиквали децата на безпартийните, необвързаните с режима, и за тях е бил воден по-строг отчет.

          Моят случай беше малко особен. Баща ми, Янко Кабакчиев, който почина през 1978 г., беше философ по образование и в отделни периоди от живота си преподаваше марксистко-ленинска философия, за да припечели някой лев, но не беше член на партията, още по-малко комунист по убеждение. Работеше като началник на Лабораторията по психология за изследване на шофьори, която се помещаваше в сградата на КАТ във Велико Търново, и имаше контакти с почти всички милиционерски началници в града. Уважаваха го като професионалист, но знаеха, че е дисидент, че събира в къщата си хора, които се отнасят критично към властта. Знаеха, че многократно открито е заявявал на публични места, че не може комунистическата партия да има монопол над истината в тази страна, че общественото ни устройство е порочно, че страната не върви към добро. Същевременно му имаха доверие и това в редица случаи лично на мен се отразяваше благоприятно. Например когато сключихме брак, жена ми и аз чрез съдействието на баща ми получихме паспорти и ходихме на екскурзия в Англия – аз едва 23-годишен, тя съответно 21-годишна. Да получиш подобна възможност и да не си син или дъщеря на виден номенклатурчик за онова време беше нещо почти невероятно.

          Първият непряк контакт с Държавна сигурност имах още седемнадесетгодишен, когато баща ми се опита да ни осигури паспорти за пътуване до Англия. Идеята беше да отидем там с него при негов приятел за няколко дни, като използваме безплатните билети, предоставяни му от неговото ведомство (БДЖ) всяка година. Щяхме да “видим свят” и аз щях да практикувам английския. Но една вечер баща ми се върна много ядосан вкъщи и ми се изпокара. Беше ходил в Държавна сигурност и му бяха казали, че на него веднага биха издали паспорт, но не и на мен. Причината била, че не съм бил добър ученик. Това беше истина, успехът ми не беше много добър, имах и намалено поведение. Бях учил около три години в две английски гимназии, и от двете ме бяха изключили – защото не можех да понасям тиранията в тях. В третата също не приемах съществуващия ред. А в Държавна сигурност, както каза баща ми, очаквали и се надявали като син на известен в града интелектуалец да бъда добър ученик, да мога да продължа да следвам. Очевидно беше, че не само съм на отчет, но дори проявяват към мен специално внимание. Седемнадесетгодишен, аз вече знаех, че съм под специалното наблюдение на Държавна сигурност и това не беше особено окуражаваща мисъл. Причината беше некомунистическият ми произход, и главно фактът, че учех английски език, език на “гласовия враг”. Но въпреки перспективите, които би обещало едно сътрудничество с властите – добри оценки в училище, паспорт за Англия и прочие, нито за миг не ми беше минавала през ума възможността да им сътруднича. В съзнанието ми те бяха врагове, маши на една тирания, и аз щях да общувам с тях, ако те желаеха това, но щях и да се боря с тях – с всички свои скромни средства.

          Интересът на “службите” към моята персона продължи и през следващите години. Бях студент в първи курс английска филология, когато се оказа, че представител на Държавна сигурност е посещавал болницата, в която за кратко време се бях лекувал. Искал да разбере какво е било държанието ми в болницата, какви мисли за обществото и държавата съм споделял с останалите пациенти.

          Не закъсня и пряката ми среща с “органите”. Бях студент втори курс, когато една вечер ми се обади по телефона човек, който се представи като работещ в МВР и пожела да се срещне с мен. Приех и отидох на срещата, която се състоя в кафене. Беше цивилен млад мъж на около тридесетина години. Изказа комплименти за академичните ми успехи – след казармата, като студент, аз действително се бях превърнал в сериозен млад мъж, с чувство за отговорност в академичното поприще. Съобщи ми, че те, органите на МВР, биха желали да ме използват в разкриването на криминални престъпления или в пресичането на опити за такива престъпления. Не възразих, тъй като не бяха поставени условия от идеологически характер. Единственото, което агентът поиска от мен, бе да проверя дали в Историческия факултет на Университета е записана студентка с дадено име, за която имали сведения, че проституирала и шантажирала преподавателите, за да си взема изпитите. Проверих. Вече не помня дали имаше или нямаше регистрирана такава студентка; не научих нищо повече за случая, нито се заинтересувах допълнително. А когато в трети курс на следването се ожених, Държавна сигурност престана да се интересува от мен.

          Въпреки че през следващите няколко години като студент, след това преподавател по английски език в две висши училища и научен сътрудник в БАН бях излизал неколкократно в различни страни на Западна Европа, вторият ми контакт с представител на Държавна сигурност се състоя едва дванадесетина години по-късно, през 1988 г. Работех в Института за български език и трябваше да отговарям за престоя на няколко колеги от САЩ по време на Световния конгрес на славистите. Потърсиха ме по телефона и ме помолиха за среща, както преди в кафене. Беше отново цивилен млад мъж, интелигентен и учтив. Обръщаше се към мен с “другарю Кабакчиев”. Почерпи и помоли да му се обадя, в случай че срещна някакви проблеми или технически затруднения по престоя на американците. Беше много любезно от негова страна, но не се наложи да го търся.

          Третият ми пряк контакт с представител на Държавна сигурност беше значително по-интересен и се състоя непосредствено след изказването ми по Радио “Свободна Европа”, вероятно е било през месец март 1989 г. Този път бях помолен” (отново много учтиво) да посетя в самата сграда на МВР до Сатиричния театър някакъв майор, който се оказа цивилен. Майорът току-що се беше завърнал от специализация в СССР и ми се оплака, че след завръщането си бил поставен в нещо като карантина. Страхували се да не внесе в редовете на сигурността заразата на перестройката. Още в началото заяви, че молбата му за разговор нямала нищо общо с изказването ми по “Свободна Европа” – това изказване ни най-малко не било притеснило институцията, която той представлявал. Попита ме не считам ли, че с подобно изявление по “Свободна Европа” не се опитвам чисто и просто да се правя на интересен. Отвърнах, че всеки е свободен да интерпретира думите ми както желае, но че аз държа на тях. Оказа се, че не ги интересува развитието на независимите синдикати, а биха искали да научат мнението ми за положението в Института за български език. При което аз естествено веднага го уведомих за безобразията, които се вършат от ръководството на института, за некадърността им, за накърняването на собствените ми професионални права. Разговорът беше откровен и остър. Изразих протест срещу неотдавнашното забавяне на паспорта ми за Финландия, където бях придружил жена ми при едно нейно участие в конференция. Агентът очевидно беше добре запознат с безобразията в института и за известна моя изненада изказа съгласие с позицията ми. Повече нито се чухме, нито видяхме с него.

          Четвъртият, последен контакт, който имах с представител на Държавна сигурност, бяха няколко срещи с мъж на моята възраст, който също така първо ме потърси по телефона. Представи се като Иванов и помоли да се видим в едно кафене близо до гарсониерата, в която живеехме с жена ми и сина ми. Дейността ми в “Подкрепа” се бе задълбочила и можеше да се очаква подобна интервенция. Но при самото първоначално обаждане ми се беше счуло, че въпросният Иванов казва, че е от “външно” министерство, а не от “вътрешно”. Затова и отидох на срещата – без каквото и да било притеснение. Бях имал преди това контакти с представители на външното министерство и мислех, че може би ме търсят във връзка с кандидатстването ми за лектор по български език в чужбина. С непознатия се ръкувахме и тогава Иванов каза, че е от МВР, а не от “външното” министерство. Осъзнах грешката си, но беше вече късно, бях приел срещата.

          И досега не съжалявам обаче, че се срещнах няколко пъти с Иванов. Борбата срещу режима и системата беше навлязла в решаваща фаза и постепенно у мен се беше утвърдило решението, че при срещи с Държавна сигурност трябва да се опитам да изкопча, ако е възможно, някаква информация за режима и неговия подход към дисидентските организации. Разчитах на интелекта и бързината на реакциите си, на способността си да усещам (така ми се струва) характера на хората, дори от пръв поглед. Освен това щеше да им бъде трудно да подведат словесно един специалист по семантика. Напротив, очаквах аз самият нещо да науча в полза на организацията – и мисля, че успях. В името на борбата с мракобесните управници на всички равнища, към които изпитвах (и все още изпитвам) безгранична омраза, бях готов да се срещна и да преговарям със самия дявол.

          Но Иванов не беше дявол, нито някакъв перфиден комунистически злодей. Напротив, изглеждаше съвсем нормален, интелигентен млад мъж, с когото разменихме мисли за оформящата се политическа и синдикална опозиция. По време на няколкото ни срещи той нито веднъж не ме помоли да му предоставя някаква информация за “Подкрепа”, а откъслечните факти, които му споменах, бяха широко извсстни. Но така или иначе преобладаващата част от разговорите, които проведохме, се отнасяха не до “Подкрепа”, а до положението в Института за български език. Със злобните си междуособици неговите “учени” явно причиняваха доста главоболия на представителите на реда, назначени да отговарят за института. Обект на разговорите, разбира се, бяха безобразията и интригите в института, а не някаква дисидентска дейност – та можеше ли и да се сънува за подобна дейност в този институт? Иванов ме помоли да му представя в писмен вид мнението си за института – в чисто научен и научно-административен план, за възможностите за развитието му. Той и началниците му очевидно бяха повече загрижени за института, отколкото “учените” в него. Съгласих се, мислих дълго и му предоставих подробно становище. Описах дейността на института, слабите страни в нея, перспективите на различните направления, недостига на технически средства, нуждата от по-ефективно съхраняване на лексикалните архиви. Попитах Иванов до каква институция да адресирам документа. Отговорът му бе: без адресат. Така го и оставих, без конкретен получател, само със заглавие от рода на “Проблеми и перспективи на развитието на Института за български език при БАН”. Не визирах никакви конкретни лица. Това е единственият писмен документ, който някога съм представял на органи на МВР.

          Но най-интересното като резултат беше, че редица от идеите, които застъпих в доклада си, бяха скоро официално лансирани от директора на института Бояджиев. Разбира се, нямах никакво намерение да претендирам за авторство. Освен идеологическото следене, което провеждаха в институтите и в което през последната година не бяха много усърдни (такава беше мълчаливо прокараната линия на перестройчиците, а и в повечето институти въобще нямаше никакви дисиденти за следене), специалните служби явно вършеха и полезна работа, като се опитваха да осъществяват известен контрол над некадърните управници. Иванов например взе много присърце загрижеността ми относно начина на съхраняване на лексикалните архиви и предложенията ми в тази насока. В известен смисъл, сравнено със следващия период, в който мафията се развихри, административното положение в научните институти през тоталитаризма беше по-добро. Колкото да звучи парадоксално, имаше инстанции за контрол, включително комунистическите подразделения и Държавна сигурност, които можеха да пресекат някои явни безобразия, несвързани с главната партийна политика. След като настъпи дворцовият преврат, академичните чорбаджии съвсем се разпасаха, на повърхността изплуваха най-наглите некадърници, които, поели ангажимента да защищават от бъдещи беди досегашните червени управници, бързо бяха лансирани от тях. А поради бездействието в тази област и на новата власт, в която немалко политически хамелеони са заели ключови позиции, безобразията продължават с пълна сила и до днес.

          Едва ли е нужно да обяснявам, че никога и по никакъв повод от представители на Държавна сигурност не ми е искана (и не съм давал) информация, която би могла по някакъв начин някому да навреди. Напротив, срещите ми с представителите на МВР бяха с възпитани и интелигентни хора. Нещо повече, по време на няколкото разговора, които проведохме с Иванов, той се отнасяше с определена симпатия към усилията на членовете на “Подкрепа” за запазване и консолидиране на организацията. Не мога да преценя дали е било искрена симпатия или акт на куртоазия от страна на реформатор-комунист (той сигурно е бил комунист). Възможно е да е бил от прослойката на онези, които целяха и до голяма степен (и до определено “време) успяха да отгледат за неокомунизма послушна и удобна политическа опозиция. Разбира се, при мен подобни опити не можеха да минат.

          Видях случайно Иванов за последен път непосредствено след десети ноември. Беше радостен от свалянето на Живков и преди да се разделим пожела успех на “Подкрепа”. Надявам се да мога да мисля, че е бил съвсем искрен, защото това подхождаше на младостта и интелигентността му. Изобщо възможно ли беше тогава един нормален човек да не симпатизира на “Подкрепа”? Възможно ли е изобщо един нормален човек да бъде комунист? И да не бъде антикомунист? Разбира се, никак не съм сигурен, че повечето от колегите на Иванов в службите за сигурност са били като него, срещите с техни представители можеха да бъдат и доста неприятни.

          По времето когато Тренчев и останалите бяха в затвора, членовете на “Подкрепа” в София и гостуващите от провинцията често се събирахме у Ирена Зафирова. Един ден отидох у тях и тя ме посрещна загрижена,

          “Виж” – посочи ми още на входа слаби следи от остър предмет върху вътрешната част на вратата близо до бравата – влизали са тук, но не са крадци, нищо не ми липсва. Не съм дори съвсем сигурна дали наистина са идвали.”

          След това ме въведе в хола и ми посочи паднали на пода от библиотеката снимки и документи. Сред тях имаше и на “Подкрепа”. Наблизо се виждаха пари, непобутнати. Имах чувството, че някой от тези, които, изглежда, бяха влизали, е искал да каже: “Тук бяхме и ви уведомявам за това.” Не ми звучеше като заплаха. На друг подобен случаи не се натъкнах.

          Но други участници в движенията бяха заплашвани, включително по твърде зловещ начин, имаше и отделни случаи на малтретиране, слава Богу, без сериозни последствия. Един от интересните похвати за предотвратяване на събрания и други акции беше представителите на МВР да натикат някого в лека кола, да го закарат в отдалечен район, като например гора, безлюдна нива и пр., и да го оставят там да се добира до най-близкото населено място пеша. Имаше избирателност на методите, с които си служеха. Към хората с висше образование средствата бяха по-цивилизовани отколкото към останалите. И тук научните работници имаха привилегии. В няколкото си срещи с мен агентите използваха рафинирани средства. Освен това явно изпълняваха задълженията си формално, съвсем не така, както биха желали началниците им. Повечето агенти на Държавна сигурност сигурно са били достатъчно интелигентни, за да се допусне, че сляпо биха се водили по комунистическата диващина. Затова не вярвам, че, когато се разкрият досиетата (ако изобщо се разкрият), ще гръмнат сензации. Като се изключат същинските доносници, които все пак едва ли са чак толкова много и едва ли са били толкова умни, за да не се издадат и сами, другото най-вероятно ще бъдат отчети за уж извършена работа – демонстрация на загриженост към обществото, мимикрия и симулация, като всичко останало в социалистическата “държава”.

          След 60-те години доносниците и без това не можеха да играят решаваща роля за определяне съдбите на отделните хора, защото почти всички безкрайно се страхуваха от публична конфронтация с властта и нейната идеология и много внимателно преценяваха изявленията си на открито. Ако пренебрегнем петдесетте и шестдесетте години, когато доносите можеха сериозно да увредят професионалното положение на един или друг човек и дори да го вкарат в затвора, не бяха ли през последните двадесетина години изключително редки случаите на уволнения поради доноси и още по-редки съдебните репресии? Основно възпиращо средство, при това изключително ефикасно, срещу изявите на дисидентство беше автоцензурата. Когато през последните две десетилетия наистина се осъществяваха уволнения по политически причини, те обикновено се свеждаха до премествания на друга, не по-ниска длъжност. В най-лошия случаи уволненият лесно си намираше друга работа, тъй като безработица практически не съществуваше. По време на съветската перестройка в България бяха ликвидирани цели институти, но повечето от “дисидентите” в тях бяха назначавани на друга работа. “Партията” често устройваше подобни фарсови кадрили, като даваше възможност на засегнатите да помърморят срещу властта, което не подриваше устоите й. Така се създаваше възможност да се правят най-различни тълкувания на случилото се, да се пускат шеги около него, да се разнасят слухове – въобще да се гледа на “системата” като на нещо не толкова зловещо и мракобесническо, колкото като на цирк. Възможно е, разбира се, поради донос някои хора наистина да са пострадали – да са били лишени от повишение в длъжност, от премии, от възможност да бъдат командировани в чужбина, от други привилегии.

          Но независимо от повсеместното деморализиращо и корумпиращо влияние на комунистическата система, независимо от страха и позорното мълчание пред тиранията, струва ми се, че огромното мнозинство от българите все пак не бяха дотам лишени от човешко достойнство, за да са участвали масово в гнусно начинание от рода на доносничеството.

           ЕКОФОРУМ, ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ, КОНСОЛИДАЦИЯ

          Софийската секция на “Подкрепа” се създаде в края на месец август, в апартамента на Ирена Зафирова, когато за разлика от началото на месец юни кандидатите за учредители бяхме нараснали от петима на десетина души. Учредяването на Софийската секция на “Подкрепа” е отразено в редица документи, издадени по-късно от бъдещата конфедерация. Наскоро след учредяването на Софийската секция, когато Тренчев, Кольо Босия и Гагалов бяха освободени (наред с другите задържани), това ни позволи да започнем да мислим за по-добро организиране на дейността на “Подкрепа” и за привличане на нови членове. След освобождаването на лидерите на синдиката хората бяха започнали да се попрестрашават. След едно събрание, проведено у Мариана Златева, член на Дружеството за правата на човека, членският състав на Софийската секция на “Подкрепа” набъбна на няколко десетки души. И тези няколко десетки души започнахме често да изпълваме апартамента на Ирена, където се провеждаха дискусии, изнасяха се лекции. Спомням си три – на Жельо Желев, Стефан Гайтанджиев и Деян Кюранов.

          У все още твърде малкото на брой членове на профсъюза в София в седмиците непосредствено преди десети ноември се беше затвърдило убеждението, че членовете на “Подкрепа” трябва непременно да станат членове и на “Екогласност”. За присъединяването ни към “Екогласност”, във връзка с провеждането по това време в София (октомври 1989 г.) на европейския “Екофорум”, особено настояваха Пламен Даракчиев и заместник-председателят Тодор Гагалов. Единствено аз бях против. Считах, че “Подкрепа” е много по-сериозна, по-важна и по-перспективна организация и че по тази причина първо членовете на “Екогласност” би следвало да се присъединят към нас, и едва тогава ние към тях. Не стана обаче така, защото преди десети ноември в София на “Подкрепа” се гледаше до голяма степен снизходително, като на една провинциална организация, в която членуват недостатъчно известни на обществото хора, далеч от ореола на дейците на науката и културата, членуващи в други дисидентски организации.

          Последвалото развитие на събитията показа, че схващанията ми са били верни. Нещо повече, оказа се, че мнозина от “именитостите” в клуба за гласност и преустройство и в “Екогласност” са били комунисти-провокатори; в по-добрия случай самовлюбени парвенюта, властогонци, конюнктурчици; в най-добрия случай новоосъзнати перестройчици, късно самозародили се малодушни демократи. Провалът на борбата срещу комунизма в България още тогава беше предопределен. Червените точно бяха измервали вълните на приглушено недоволство и ги бяха насочвали в изгодна посока. Изкусно бяха планирали провокациите си: прекратяването на заглушаванията на западните радиостанции, кампанията срещу Петър Манолов, раздухването на национализма, побоя пред “Кристал”. Добре бяха пресметнали времето за дворцовия преврат, фино бяха нагодили желанието на хората за промени към неговия първоначален резонанс, чиито последствия траяха близо две години, чак до победата на СДС на изборите през октомври 1991 година.

          Тласък  за  организационното  консолидиране  на “Подкрепа” даде подготовката (както от страна на дисидентите, така и на режима) за Екофорума, който се състоя в София през месец октомври 1989 г. Освен че освободиха Тренчев и останалите задържани, властите (в лицето на реформаторите) направиха една невероятна, нечувана до този момент маневра – дадоха входна виза на Румяна Узунова от “Радио “Свободна Европа” за участието й в “Екофорума”.

          Пристигането на Румяна Узунова на летището се превърна в празник за членовете на дисидентските организации и беше белязано с един любопитен епизод. Сподвижниците на отец Христофор Събев подготвили тържествено посрещане на журналистката с хляб и сол. Агентите на Държавна сигурност надушили това, предупредили посрещачите да не демонстрират чувствата си на привързаност към “враговете на народната власт” и поискали да вземат питата. Отчетата-посрещачи категорично отказали да предадат питата, и когато Узунова се появила, те се насочили с нея към журналистката. Но за зла участ изведнъж някакъв цивилен, уж минаващ случайно, грабнал питата и хукнал да бяга. Отчетата се развикали, втурнали се да гонят крадеца, расата им се развяли. Пътниците останали със зяпнали уста. Похитителят на питата изчезнал безследно.

          По време на провеждането на Екофорума “Екогласност” даде пресконференция относно дейността си пред български и западни журналисти. Възникна идеята и “Подкрепа” да даде своя пресконференция. До последния момент мястото на събитието – домът на семейство Пройчеви, колеги и приятели на Тренчев, се държеше в тайна. Но властите нямаше как да не научат за него и участниците не бяхме никак сигурни дали няма да бъдем арестувани. Теодора Панайотова (колежка-филоложка, която по-късно стана журналистка във вестниците “Демокрация” и “Подкрепа”) и аз бяхме съпроводени до дома на Пройчеви от общия ни приятел Михаил Христемов, аспирант в Института за български език. Мишо още не беше станал член на “Подкрепа”, но ни поддържаше морално. Той ме беше запознал с Теодора и я беше довел у Ирена, за да може, ако желае, да се присъедини към нас. Както се бяхме уговорили, последните стотина метра Мишо измина встрани от нас, за да може да избегне евентуален арест и да съобщи на семействата ни за задържането ни.

          Придвижването ни до мястото на събитието, както и самата пресконференция преминаха успешно. Присъстваха доста журналисти – главно чуждестранни. Константин Тренчев, Тодор Гагалов и Пламен Даракчиев разказаха за създаването на “Подкрепа”, за пречките, създавани от властите, за беззаконията на режима, за потъпкването на гражданските и синдикалните права. Антон Запрянов (един от хвърлените в затвора заедно с Тренчев) и аз превеждахме на английски. Не изпитвах особено желание да участвам в отговорите на въпросите на журналистите, макар че бях представен като един от ръководителите на “Подкрепа”. Предпочитах (както в предишните периоди, така и по-късно) само да наблюдавам и да си съставям изводи.

          Към края на Екофорума след известния побой над дисиденти пред сладкарница “Кристал” акциите на “неформалните” движения (вече сами по себе си толерирани) бяха насилствено преместени в Южния парк, който се превърна в парк на дисидентските организации. Там съществуването на неказионен профсъюз с името “Подкрепа” започна постепенно да става все по-широко публично достояние. Непосредствено преди и особено след десетоноемврийския преврат на събиранията в Южния парк числото на членуващите в “Подкрепа” започна да става трицифрено, после четирицифрено. Постепенно се обособиха секции – хуманитарна, инженерно-техническа, художествено-творческа, журналистическа. След десетоноемврийския преврат се изградиха сдружения, синдикати (после федерации). Беше време на солидарност, на всеобщо въодушевление, възникнаха много приятелства.

          Появи се необходимостта от по-ясно изразени ръководни структури в организацията. Председателят Тренчев и заместник-председателят Гагалов можеха вече свободно да изпълняват функциите си. Но Софийската организация нарастваше и имаше нужда от по-широко ръководно тяло. Тъй като с Ирена бяхме първите двама членове на “Подкрепа” в София, непрекъснато попадах под натиск – от нейна страна и най-вече от страна на Пламен Даракчиев да заема съответен отговорен пост в ръководството. Въпреки че вършех немалко работа, най-вече около поддържането на документацията и събирането на информация, се съпротивлявах упорито срещу избирането ми на подобен пост. Беше ми навик още от ученическите и студентските години, когато по никакъв начин не желаех да изпълнявам и никога не приех да изпълнявам функции в комсомола и други подобни организации. Седмици по-късно обаче щях да приема да бъда избран за съпредседател на Сдружението на научните работници при “Подкрепа”, тъй като бях инициатор за създаването му.